Предаден от папата, покровителстван от Медичите, неразбран от съвременниците си, признат за гений от потомците. Това е бащата на съвременната наука, на който е посветена биографичната книга "Галилео Галилей. Когато Земята стоеше неподвижно" от Атле Нес, издадена от "Изида" в превод от Ростислав Петров.

Вълнуваща книга за един гениален мъж, който има смелостта да отрече древните догми и да се превърне в бащата на съвременната наука. Това е историята за живота и времето на Галилео Галилей, за епохалните му открития и експерименти, за упоритостта и гордостта му, за покровителите му от фамилията Медичи, за неговите приятели и врагове в диренето на истината, за продължителната вражда с Католическата църква – всичко онова, което го превръща в един от най-великите мъже в историята на Европа. 

Атле Нес разкрива непознати страни от живота и делото на Галилей, като показва и чисто човешката страна от образа на великия учен: трудният му характер и изостреното му чувство за чест, които предизвикват множество остри спорове с опонентите му и усложняват отношенията със собственото му семейство и с Медичите. Силно драматичен е чутовният му сблъсък с Католическата църква, който оставя своя отпечатък върху модерната история. Картината на това бурно време, в което науката тепърва трябва да утвърди своята самостоятелност и неподвластност на църковните канони, оживява в тази книга, хвалебствено приета от критиката и отличена с най-престижната норвежка награда „Браги“ за документална литература.

Макар че днес Галилей е всепризнат като баща на днешната наблюдателна астрономия, физика и съвременна наука, дълги години, като резултат от съдебния процес от 1632 г., най-важните му трудове са включени в Индекса на забранените книги, а самият той е обречен на затвор и изолация. Само неуморните усилия на неговите ученици и последователи успяват да доведат до успешен край тази нескончаема битка за запазването на неговата памет и чест, за да може името му да получи заслужена слава и той да се нареди след най-големите личности в историята на човечеството.

Норвежкият писател Атле Нес събира на едно място много подробности за епохалните експерименти и открития на Галилео, за изключително проницателните му и сериозни изследователски трудове, както и за преподавателската му дейност в различни университети. Великият учен скъсва с дотогавашната традиция на безкритично приемане на теориите на Аристотел и Птолемей и поставя логиката, наблюденията, точните изчисления и експерименталните методи в основата на новите научни изследвания.

Цели глави са отделени на подробно описание на експериментите, свързани със свободното падане на телата и тяхното ускорение, и на наблюденията на Луната и другите небесни тела, довели до редица важни открития като неравността на лунната повърхност, слънчевите петна, спътниците на Юпитер, както и до доказването на Коперниковата теория, че Земята се върти и не е център на Вселената.

Важно място се отделя и на техническите изобретения на Галилео – макар и оригиналната идея за направата на телескоп да не е негова, той е този, който я развива до все по-голямо съвършенство, като впоследствие създава едни от най-точните телескопи, пригодени за небесни наблюдения; също така именно неговите наблюдения върху функциите и устройството на махалото са основополагащи за изобретяването на първия часовник. 

Освен това обаче не е пропусната и чисто човешката страна от образа на великия учен. Галилео е роден на 15 февруари 1564 г. в Пиза, Тоскана, в семейството на скромен флорентински музикант, което и определя постоянната му житейска борба да утвърди социалния си статут и да оцелее в една крайно неблагосклонна към малкия и беден човек среда. С неуморни усилия Галилео успява да изгради мрежа от високопоставени контакти, сред които са неговите благодетели Медичите (особено Великият херцог Козимо II и синът му Фердинандо II), осигурили му почетен пост в двора на Тоскана, както и принц Федерико Чези, създателят на Академията на рисовете.

Но непрестанният стремеж на Галилео към все по-голямо величие често го вкарва в остри конфликти с опонентите му, в които той пламенно и дори фанатично защитава идеите си. Той има изключително тежък характер и силно развито чувство за чест, затова и невинаги е способен да се отдръпне дипломатично или да замълчи. Именно тези му характеристики подклаждат жестокия сблъсък с кардинал Роберто Белармино, един от най-изтъкнатите ръководители на Ордена на йезуитите, и се стига до решението от 1616 г. Галилео да не защитава, проповядва или поддържа идеите на Коперник (въпреки че и тук Атле Нес има интересна теория за същината на проблема). Всъщност този катастрофален сблъсък с Римокатолическата църква и последвалият съдебен процес крият една изключително лична трагедия за самия Галилео.

Не просто е забранен най-значимият му труд, с който ученият се надявал да остане в световната история и в паметта на бъдните поколения – става въпрос за „Диалог за двете главни системи“. Не, предателството е лично и твърде болезнено: Галилео познавал тогавашния папа Урбан VIII много добре, нещо повече – преди Мафео Барберини да стане папа Урбан VIII, двамата с Галилео били близки приятели и се отнасяли един към друг почти като братя, а Барберини дори подкрепял пламенно и открито идеите на Галилео. Затова и последвалите събития и наложената изолация нанасят още по-силен удар на самочувствието на Галилей, който не може да приеме властващата несправедливост и лицемерие.

Въпреки това обаче силите на вече остарелия учен, страдащ от редица болежки и започнал да губи зрението си, не секват напълно и той продължава да твори с помощта на своите последователи. През 1638 г. е публикуван последният му научен труд „Двете нови науки“, въпреки неодобрението от страна на Църквата. Галилео Галилей умира на 8 януари 1642 г., като дори след смъртта му духовенството и бившият му приятел папа Урбан се опитват да заличат делото му, като забраняват да се издигне величествена гробница в негова чест. Неговият ученик Винченцо Вивиани обаче си поставя като мисия да опази честта и името на учителя си живи и да му отдаде заслуженото му място.

Макар и самият Вивиани да не успява да изгради физически паметник на Галилей, той запазва духовните му постижения и дори написва негово животоописание. След смъртта на Вивиани настъпват други времена и новият папа Климент XII Корсини, който е с флорентински произход, решава най-накрая да реабилитира името на Галилео и да изгради полагащата му се гробница в „Санта Кроче“, точно срещу гробницата на друг велик флорентинец – Микеланджело. С това се целяло възвръщане и утвърждаване на някогашната слава на Флоренция като център на науката и изкуството.