Нов трагичен случай на загинал младеж след опит за екстремно селфи ни провокира да потърсим психолога Димитър Цветков, за да разберем какво кара хората да излагат на подобен риск здравето и живота си, само за да щракнат една снимка за социалните мрежи...
С какво си обяснявате селфи обсесията, която битува в социалните мрежи като Фейсбук и Инстаграм?
Желанието да мултиплицираш собствения си образ пред погледа на другите е обусловено от различни психологически механизми. Част от тях са свързани с дълбинната потребност да усещаш, че владееш облика и тялото си като единна цялост. Има такъв стадий в ранното детско развитие. Други са социалнопсихологически и се отнасят към желанието ни да имаме обособено място в обществото – казано на професионален език "достъп до символния ред", подсъзнателното послание на едно селфи е: "И мен ме има. Ето. Тук съм". Третият аспект се отнася до базисната човешка необходимост да бъдем приети и одобрени – ето я и мотивацията за поредния поглед към поста, с надеждата за някой нов лайк. В една здравословна доза тези интенции могат да имат положителен ефект върху психичната енергия. Когато обаче усетим, че нещата отиват към обсебване е време за информационна диета или поне за един разтоварващ ден от седмицата, в който сетивата ни да усещат какво е било преди ерата на интернет.
Социалните мрежи и технологичният бум ли са причина за усилване на човешкия нарцисизъм в съвременния свят?
Според едно изследване, публикувано наскоро в "The Open Psychology Journal", склонните към нарцистични прояви личности не се влияят толкова от възможностите за себеизява в различните социални мрежи – с тях и без тях фокусът им на внимание така или иначе е насочен към собствената им персона. При останалите обаче, при които нарцистичните характерови особености не са така изразени, прекомерният престой в социалните мрежи оказва своето влияние. С около 25% се увеличават проявите на себенаслаждение и нереалистична самооценка.
В улавянето на хубави спомени под формата на снимки няма нищо лошо, но някои хора прекаляват, като си правят по десетки селфита дневно. Защо се стигна до такава крайност?
Всъщност дали един фиксиран момент ще се превърне в спомен, дали този спомен ще е хубав или обратното – след време ще предизвиква низ от негативни асоциации, чувство за срам, съжаление, гняв – това зависи от много фактори. Както й степента, в която даден човек е запленен от изкушението на селфитата – това също не е еднозначно. При хора с желание за изява в публичните професии подобен ефект може да бъде търсен и много добре преценен. В други случаи постоянното разпъване на селфи стика може да разкрива душевен глад за насъщни човешки неща, за чието удовлетворяване все попадаме на грешната формула.
Признак на суета, нарцисизъм, нужда от публично приемане и утвърждаване, липса на самоувереност - какво издават селфитата?
Всичко изброено. И не само. И съвсем не непременно като отрицателни човешки характеристики. До определено ниво подобни залежи има у всеки човек. С невъоръжено око е трудно да се определи къде е нормата и къде е патологията. При всяка отделна личност принципът е много индивидуален и когато има съмнение за нещо тревожно е добре да се консултираме със специалист.
Различава ли ни селфи образът от този, който виждаме в огледалото?
Разпознаването на собствения образ в огледалото е важна част от развитието на личността. Според френския психоаналитик Жак Лакан детето разбира, че образът в огледалото е отражение на собственото му тяло и то започва да добива смътното усещане, че е самостойно човешко същество, а не аморфна маса от усещания. Ако приложим метафората на стадия на огледалото към селфитата като осъзнат акт на един осъзнат индивид, то не е ли идентично търсенето на поредното доказателство (за себе си и за другите), че сме значими личности, а не некоординиран сбор от желания и потребности. Въпросът е дали това е точното място, където да го доказваме...
Защо хората предпочитат да се откъснат от реалността и да живеят в една измислена виртуална реалност, каквито са социалните мрежи?
Да си изобретиш алтернативна реалност всъщност е доста усилно дело. Да живеят откъснати от реалността успяват малцина – обикновено хора, чиято професия е свързана с изкуството и дори при тях сблъсъкът с обективните фактори понякога е катастрофален (нека само си припомним трагичните съдби на някои писатели, художници, музиканти...) Виртуалната реалност предлага свой алтернативен свят и ако човек не е достатъчно "заземен", за да съумее да маневрира в него, последиците могат да са неприятни.
Ново изследване установи, че вследствие на инциденти селфитата са 5 пъти по-смъртоносни от нападенията на акули. Защо хора излагат на подобен риск здравето и живота си, за да щракнат мечтаното селфи?
Зоната на риска често е търсена като алтернативно пространство, в което да апробираме собствената си значимост. Много хора правят своите житейски избори под напора на битовите ограничения. Просто такава е житейската действителност. Зад гърба си оставят копнежа по изкачването на Еверест, желанието за околосветско пътешествие с ветроходна яхта, мечтата да правят репортажи от горещите точки на света... Потисната енергия от тези компромиси, понякога избива подобно лава от застинал вулкан, и човек неосъзнато търси начин да я усмири в занимания, изискващи адреналин. Ако нямаме добре отработена способност за "рационализиране", може да решим, че пребиваването за кратко в зоната на риска (още повече, когато е увековечено от заветното фото) може да компенсира, пожертваните в името на средностатистическия живот силни емоции. За съжаление, често границата между зоната на риска и зоната на здрача се преплавя за стотни от секундата...
Тази седмица младеж загина при опит за селфи от висока сграда. Какво провокира подобни действия?
Бог да прости момчето и да даде утешение на близките му. Всяка трагедия е прекалено лична, за може толкова скоро да обобщаваме нещата и да търсим общи признаци. Това, което споменах преди за зоната на риска, като търсен източник на емоции, понякога води до фатален изход. Мотивацията на всеки да избере един или друг рисков начин за себеизява е провокирана от индивидуални търсения.
Какво кара децата да рискуват живота си, за да впечатлят приятелите си в социалните мрежи?
Това, което и възрастните – нуждата от признание. Много често хора, израснали в среда, в която техните дарби, постижения и мечти не са били приемани и стимулирани, се насочват към рискови начинания, без да знаят защо. Избират опасни хобита и професии, рискови дестинации за прекарване на отпуската, практикуват спортове, които са твърде травматични. Това е символичен начин да покажеш, че си способен да отместваш граници, негласно отправяйки въпроса: "Сега ще ме признаете ли?". Разбира се, не винаги се касае за подобна предистория. Понякога става дума за попадане в провокативна приятелска среда (виртуална или реална) или просто за необмислено желание да бъдеш интересен. При децата рискът се усилва заради все още крехката способност за проверка на реалността.
Как може да се обясни на децата, че не си заслужава да рискуват живота си, за да изглеждат по-готини в социалните мрежи?
Трудно. Обясненията не винаги работят. Впрочем много често не работят. Надделява личният пример и най-вече усещането, че са приети и оценени в средата, в която пребивават в реалното, а не във виртуалното пространство.
