Телевизионната водеща Десислава Стоянова няма нужда от представяне. Вече осем години тя влиза в дома ви и заедно с екранния си партньор Александър Кадиев прави деня ви цветен и интересен. Преди да стане водеща на "Преди обед" обаче Деси има и стаж като репортер. По повод 20-ия рожден ден на bTV, както и заради зашеметяващата й визия по време на спецалното празнично шоу на 1 юни, потърсих Деси, за да я върна назад във времето и да си поговорим за началото, за срещите и приятелствата, за адреналина и за пътя към успеха.
Първият ти спомен в bTV?
Първият ми спомен от нюзрума на bTV e от старта на новините през 2000-та. Датата трябва да е била 18 ноември. Тогава бях репортер във в. „Сега“ и държах ресор „Медии“. Стартът на Новините беше голямо и много коментирано събитие. Не помня имаше ли и други журналисти вътре, или аз съм се натиснала и са ме пуснали, но ясно си спомням гробното мълчание и скърцането на въздуха от напрежение, когато емисията започна. И начина, по който тези хора, които тогава не познавах добре, преживяваха всеки гаф. А в тази емисия имаше поне няколко. На следващия ден си пуснах репортажа, в който описах какво се е случило, каква е била атмосферата, какви –реакциите... Години по-късно, когато започнах да работя в телевизията много се изненадах, че хора от нюзрума бяха запомнили тази дописка.
Иначе първият ми спомен като репортер е от 1 май 2002 година. Помня датата, защото е символична – Деня на труда. Първата ми „заявка“ беше за събитие във Външно министерство, чиято работа бях отразявала и в „Сега“. Отивам аз и за първи път работя с оператор на терен. Оператор беше Вальо Николов. Като приключи официалната част от брифинга, всички репортери тръгваме да задаваме някакви допълнителни въпроси на Соломон Паси, който тогава беше външен министър. Темата е процесът срещу българските медици в Либия. Аз амбициозно и чевръсто съм успяла да се наредя най-отпред сред питащите, но... съм забравила да взема микрофона. И съответно на Вальо му се наложи, освен да снима, да се занимава и с това. Доста ми се кара на връщане в колата... Не се повтори. Помня и вечерта, когато за първи път чух гласа си по телевизията, звучеше толкова различно...
Кога емоцията е била най-силна и приятна от работата ти тук?
Силни емоции има много. Репортерската работа е свързана с много адреналин, а и аз по принцип си падам перфекционист, което вдига нивото на стрес. Така, че винаги съм се вълнувала много. Въпреки, че през по-голямата част от времето съм отразявала предимно политически събития и има колеги, които са били системно изложени на далеч по-голям стрес от мен заради естеството на ресорите си и ситуациите, в които са попадали. Никога няма да забравя как един ден, връщайки се от редовния брифинг на Димитър Цонев, който тогава беше говорител на Министерски съвет, долу на вратата ми казаха: „Заминаваш за Свищов. Трябва да е било понеделникът след Цветница 2004-а - деня, в който 12 деца се удавиха в река Лим в Сърбия. Бяхме с оператора Добромир Иванов. Трагедията беше огромна, целият град беше застинал. И ние трябваше да отразим тази нечовешка болка и то така, че да не нараняваме допълнително. Това бяха едни от най-трудните дни, които съм имала като репортер. И още ги помня. Освен това, по онова време нямах почти никакъв опит в преките включвания и това само по себе си беше огромен стрес за мен. А се включвахме поне по 3 пъти на ден – в сутрешния блок, в обедната емисия, в новините вечерта...
Много силни емоции съм имала и покрай процеса срещу нашите медици в Либия. Имам ярки спомени от летището през юли 2007-а, когато след всичките години, в които делото се точи и двете смъртни присъди, те най-сетне се върнаха. Помня как с Миролюба Бенатова, която отразяваше процеса в bTV, бяхме още по тъмно на летището, стояхме и чакахме... и после емоциите, когато слязоха от самолета... А приятните емоции са свързани с хората. В тези години, докато работех в Новините, намерих едни от най-добрите си приятели.
Кое ти носи истинско удовлетворение - преди 20 години и днес?
Добре свършената работа. Добре разказаната история. Особено, в случаите, в които си се борил, за да успееш и нещата да станат по най-добрия начин. Помня, когато работех по филма за „bTV Репортерите“ за Ванко 1, колко дълго чаках едно момиче, което беше от подмамените да заминат в чужбина и принудени да проституират там, да събере смелост да застане пред камерата. След години, отново по темата за трафика на жени, разговорите с героинята ми тогава за всичко, което беше преживяла (филмът се казваше „Трафик“ и фокусът беше Брюксел, където българска мрежа от сводници и трафиканти експлоатираха десетки момичета). А от последните години – срещата с Фреди Нок (един уникален швейцарец, който има близо 30 световни рекорда за ходене по въже), изкачването на Мальовица заедно с Боян Петров преди да замине за последната си експедиция до Шиша Пангма, от която така и не се върна. И в двата случая бяхме с Добромир Иванов и имаме много незабравими спомени.
Изпитвала ли си страх, притеснение в работата си на журналист и водещ - кога и защо?
Страх, не. Както вече казах има колеги, които в годините са били в далеч по-рискови ресори и ситуации от мен. Притеснение, да. Аз съм много взискателна и самокритична и винаги съм се притеснявала. С годините и натрупания опит постепенно притеснението остава на заден план. Освен това, от 8 години имам щастието (буквално :) да работя в „Преди обед“ и със Сашо сме във вихъра на толкова много приятни емоции.
Кое ти харесва повече - работа на терен или работата в студио?
И двете. Те не са алтернативни. Това са два много различни свята, но и двата ги обичам.
Какво е да си партнираш с Николаос и какво - със Сашо Кадиев?
Със Сашо сме заедно от 8 години и вече сме се сраснали един с друг, в хубавия смисъл на думата. Успяхме да станем едно цяло, едно плюс едно да прави повече от 2. И много се радвам. В началото ни беше трудно, разказвали сме неведнъж, но с времето всичко се намести. Въпреки, че и до ден днешен го критикувам за това-онова („точността“ му, например ;) ), работата със Сашо ми промени гледната точка. И то за хубаво. Мисля, че и той е научил покрай мен някои неща, които са му полезни. А с Николаос бях на трета среща. Така се случи, че му гостувах, когато го кастваха за шоуто. И тогава ми направи впечатление колко спокоен и уверен в себе си беше. И коментара му след края на интервюто, докато се снимахме: „Представи си, ако ме изберат, ти ще си ми първият гост.“ Втората ни среща беше на рождения ден на „Преди обед“ през февруари, когато той ни гостува. И сега, когато „20 години bTV“ ни събра за трети път. Беше удоволствие да си партнираме.
Сашо как прие "изневярата", както ти я нарече?
Това, разбира се, беше шега. Смяхме се. И каза, че с Нико сме се справили много добре.
Роклята беше разкошна! Имаше ли щети от шампанското?
Надявам се да няма! Както написах и в Инстаграм, никога не съм мечтала да съм принцеса, но Антония Йорданова успя да ме накара да се почувствам така с великолепната рокля, която е създала. Това е поредният повод да съм благодарна, че именно тя се грижи за външния ми вид през последните 8 години.
Шегата на страна - как се чувстваш в ръцете на Тони Йорданова?
Великолепно. И напълно спокойна. Имам й 100-процентово доверие, защото знам, че 100-процентово мога да разчитам на нея, на професионализма, усета и таланта й. По принцип не се доверявам лесно, но Тони винаги е била толкова деликатна и внимателна и в същото време толкова убедителна в изборите, които ми е предлагала, че много бързо стигнахме до онова доверие, за което ви говоря. Показателен е и случаят с избора на роклята за празничния ефир. Това се случи почти в последния момент. Но бях спокойна, защото знаех, че тя ще намери най, най-добрия вариант. Така и стана.
Твоята равносметка за годините в bTV до момента - какво ти донесоха, на какво те научиха, лишиха ли те от нещо?
Само са ми дали. И то много. И съм благодарна на bTV за това. Благодарна съм и на всички хора, които са ме подкрепяли и насърчавали в годините. Пак по повод годишнината имах възможността да кажа, че си давам сметка колко важна роля са изиграли в моя живот хората, които ме поканиха да стана част от Новините през 2002-ра – Люба Ризова и Аглая Коцева, и хората, които 10 години по-късно имаха смелостта, която аз нямах на първо четене, да видят в мен потенциала на водеща – Жоро Тошев, Румяна Цанчева и Диляна Ценова. Благодарна съм и на страхотния екип на „Преди обед“, който стои зад нас двамата със Сашо. Без тях сме за никъде. Телевизията е екипно бягане на дълго разстояние и за да си успешен, трябва да си част от силен отбор.
