Какво става, когато събереш три момичета и ги провокираш да бъдат достатъчно искрени, за да споделят спомените от детството си, свързани с Осми март? Ето какво - появяват се черно-бели снимки, на които са с празнични кордели, изникват позабравени случки за детски любови...
А това са трите момичета, ние – Бистра Момова, Диана Георгиева и Росица Тодорова, редактори на сайта LadyZone.bg. Без фон-дьо-тен, без трикове във Photoshop, без сол на вкус дори – нашите осмомартенски истории и ние самите като част от тях.
Диана Георгиева
Жената. Първата ми асоциация е просто тази една думичка. Членувана.
Дали заради соц порядките или заради нещо друго, останало ми от детските години, но в ума ми неизбежно изникват жени в работническо облекло, изпълнили с излишество скучните си престилки, все пак усмихнати и доволни от строя и от равнопоставеността си с мъжете. Над тези жени има някаква безумна соц табела и неволно връхлетялата те мисъл, че си е друго по цял ден да блъскаш „наравно” с мъжете тежките машини, да търпиш впиянчения си мъж, докато отглеждаш поколението ви, а междувременно най-много да се вълнуваш от това какво ще каже за теб и семейството ти съседката леля Ленче. В замяна на това – вземи тоя 8-и март и зюмбюлите от колегите, които може и да не занесеш вкъщи от страх да не те натирят с някоя псувня. Или по-лошо. Немила, но реалистична картинка. И кокичета, черно-бели снимки, първа пролет, осми март – прецизно размити в ума ми, като ролята на малки и ненужни чаркове в заводска машина за производство на тежкометални конструкции.
Този празник не ми е мил. Не го признавам. Не за себе си. Не го считам за мой така, както не чествам и именните дни. Иначе никога не отказвам нов дезодорант или още едни тънки чорапи.
Жената е нещо много сложно. Най-вече, защото във всички исторически периоди, през всичките години откакто свят светува, на нея й се налага да се събира в най-различни кубчета, създадени от обществото. Или ако не това, то поне винаги се е опитвала да бъде като онези свои посестрими с малките тайни и големите успехи във всички реклами – непостижимо утопични картинки. Или като онези героини от романите, романтични до безрасъдство, оставящи ти горчиво чувство на неудовлетвореност от теб и от собствения ти скучен и несъвършен живот някъде на върха на небцето ти. Коя жена не иска да е идеална?
И така, блъскани и притискани от чуждите и собствените си очаквания, ние, жените, все се свиваме и съобразяваме, залъгвани с някакво лицемерно признание за значимост и свобода – празник за 8-и март. Докато един ден не се повявява много логичното прозрение – „It’s a men’s world…. But it ain’t nothing, without a woman or a girl”*. Да, така си е. Безспорно. И до какво води това – до нови роли и нови кубчета. Остава обаче едно, което никога не се променя:
Всяко малко момиченце се учи от майка си да бъде жена, да съчетава в себе си всички роли и някакси да успява да бъде щастлива. Въпреки всичко или заради всичко това. То иска да бъде като нея. И често става нея. Защото Мама винаги е символ на съвършенството. На истинското, топлото, близкото и макар и трудно - все пак постижимото.
И ако някой изобщо трябва да празнува днес, това е майка ми. Моята. Сигурно и твоята, но аз не говоря от твое име. Не и сега. Защото, мила моя мамо, ти си най-хубавата на света и винаги ще бъдеш. Майната й на жената. И на историята. И на мен дори, защото аз винаги ще се уча от теб. Обичам те! Честит празник!
* В груб превод от англ. "Това е мъжки свят, но мъжът е нищо без жена или момиче." - цитат от песен на Джеймс Браун.
Росица Тодоровa
Снимка: Росица Тодорова
В търсене на снимка за тази статия с почуда установих – боже, та аз нямам такава, на която да съм свежо усмихната, а отдолу да се мъдри надпис „Честит празник, мила мамо!”. В паметта ми няма файл, който да крие информация за групово водене до стената с цветя, пред която чичко фотограф щрака всички деца от детската гадина. А уж RAM-ът ми е достатъчно и нямам нужда от ъпгрейд.
Пазя обаче спомени за това, че по случай Деня на мама организирахме тържества, на които всеки рецитираше своето стихче. И момиченца, и момченца се кипреха с хартиени корони с цветя. Винаги бях кокиче, ама наистина винаги. Най-вероятно, защото от тогава, та чак до студентските ми години бяха най-малката както на възраст, така и на килограми. Изнасяхме и пиески – бях или зайче, или галената Богданка, или Маша (от „Маша и мечокът”), защото само аз се хващах в сламения коша на другарката Мечок.
На празници майка ми ни водеше във фотото, за да ни снимат. Леличката се скриваше под огромен апарат, покрита с черно платно и ми казваше „Виж зайчето!”. Зайче така и не успявах да видя, но поне снимките ставаха хубави.
В гимназията изтъквахме всеки осми март като повод момичетата да не бъдат изпитвани в часовете. „Това е празник на вашите майки, не на вас!” – отвръщаше учителят ни по математика и изобщо не се впечатляваше от миловидните ни физиономии. Много ми се искаше да порасна и най-накрая този празник да бъде мой. Да ми подаряват много цветя, картички и всички да са мили и любезни с мен. Мислех си, че всики жени приемат този празник така. Всъщност това могат да кажат само пожълтелите снимки и литрите изпита ракия от големите плетени дамаджани. Докато пораснах обаче, денят изгуби тържествеността, с която се отбелязваше. Няма вече работни банкети, червени карамфили за колежката и културна програма, поднесена от детския танцов ансамбъл към читалището. Царят умря - да живее царят!
Хубавото е, че имам възможността да гласувам. Благодаря ти, Клара Цеткин! Всяка година получавам прекрасно цвете и мили пожелания от човека, когото обичам. Майка ми е жива и здрава (дано е все така!). И това всъщност е най-важното.
