Цял живот получавам напълно безплатни уроци

Животът, като някакъв закъсал студент, лишен от издръжката на баща си заради любовта си (на студента) към леките жени – ми дава урок след урок. Само срещу храна и подслон. Давам на Живота храна от бели коси, въздишки и малко мъдрост – и той ми се отплаща с уроци. За щяло и нещало. Същински закъсал студент, който се чуди с какво да изкара някой лев за насъщния. И за леките жени.

Това са също така и обеци. По ушите ми има безброй обеци, които ми висят като обеци на ушите. Ако разбирате какво искам да кажа. Каквото и да ми предложи тоя мой живот – то все ми увисва на ухото и ми виси там, за да ми припомня разни работи. Примерно - колко съм глупав, колко съм похотлив и колко съм лаком. Обеци.

Дали тия уроци и тия обеци на ушите ми носят някаква истинска полза – това не знам! Примерно – знам едно: човек прави глупости, докато е жив. Колкото и уроци да е получил в една насока – той пак си повтаря ли повтаря грешките – и цялата работа е непоправима. Там е работата, че съм стигнал до тази си мъдрост именно на принципа на пробата и грешката. Видял съм, че човек няма как да престане да греши, именно защото много съм грешил. Но ето и затова знам, че човек има как да престане да греши! Да, да, да! Парадоксално е, но аз знам как. И съм виждал доста хора, които са постигнали това съвършенство. Ето как:

Като престане да мисли, че греши!

Защото това – кое е грешка и кое – правилна постъпка – е най-относителното нещо на света! Знаете как е: ако една глупост е направена от Наполеон, то тя се води за велико дело. Ако е извършена от Минчо от Вакарел – тя се превръща в нещо, което даже и като глупост не може да се класифицира. Затова: единственият начин никога да не грешиш е винаги да си твърдо убеден, че си прав. И аз тук съм съвсем сериозен.

Както е казал Буда: И защото, о монаси, такова е положението – ние не бива да изпитваме угризения на съвестта (примерно – за допуснати грешки). Но за да не изпитваме угризения на съвестта, ние просто не правим неща, които водят до угризения на съвестта. Така е, о монаси! Просто и мъдро като един съвършен кръг.
Но да се върна на уроците. Защо ли да говоря за тях абстрактно? Няма смисъл...Нека дам пример за един хубав житейски урок, за един хубав особен урок от моя личен, пълен с уроци живот. Който още тегне като обеца на ухото ми. И честно казано – наистина ми е помогнал да избягвам някои поведения, които са ...хм, ще кажа една префърцунена дума: дезадаптивни.

Беше 1992 година и по улиците като мътна река бучеше демокрацията. Тая демокрация, която всъщност се нарича „охлокрация” , което ще рече власт не на народа, а на тълпата. Тълпата шумеше и властваше, без въобще да разбира, че властва. Или иначе казано – всеки си правеше каквото си иска – и беше ужасно недоволен от това.
Аз бях студент по медицина и обичах по обед, след като съм плесенясвал шест часа в дисекционната зала на катедрата по анатомия – да се поразходя сред глъчката на софийските улици. По тях тогава можеше да се види какво ли не! Всякакви форми на лудост, идиотизъм и мошеничество. Което като цяло създаваше доста весело настроение. И ето ме мен – вървящ по улиците. От Академията към Попа. Тъкмо бях стигнал до Синьото кафе и нещеш ли – право пред мен се изпречи забавна и вълнуваща гледка. Двама наперени и зачервени от напрежение

мъжаги играеха на свещената и велика игра Има – Нема.

Тя беше нещо като Мъжкото и Женското начало на нашия Преход – като Ян и Ин. Като борбата на Яков с Ангела на Дьолакроа и още други работи. Надявам се, че помните играта на Има-Нема. Или Тука има – Тука нема – както още се казваше. Единият от двамата мъжаги местеше три кутийки от кибрит, под една от които трябваше да има топче. А другият уж играеше. И поне три поредни пъти спечели – като позна къде е топчето. Двамата се правеха, естествено, че не се познават. А около двамата бабаити ( уф, каква хубава, изискана европейска дума е това!) вече се беше събрала внушителна тълпа. И аз изтръпнах.

Усетих, че Живота сега е вдигнал пръст...покашля се...облизва устни....И да! Започва да ми изнася важен урок! А урокът е на тема: никога не играй на хазартни игри, особено когато тия, които ги организират, са мургави, брадясали, потни, полупияни и превъзбудени от очевидно нечестивите си помисли! Да! Не - играй!

И аз отидох при двамата юнаци-мошеници и започнах да играя. Така – повярвайте ми – се взима най-добре урок. Като правиш наопаки на това, което ти се казва в урока. И защото нямах ни стотинка, аз просто гледах и примлясквах и посочвах кутийката. Изиграх много успешно четири игри, без да залагам. Двамата мошеници ме побутваха и ме увличаха в играта с радостни възгласи. Все едно бяха на голям и добре организиран кралски лов за глупаци. Хой-хой – хайде-хайде! Викаха те. Но на четвъртия път, когато аз пак познах под коя кутийка е топчето – без да съм заложил пари – тоя, който местеше кутийките, изкрещя възбудено: Е па айде зАложи, да го еба!

И аз усетих бученето на подземната река

Усетих безумната страст на хазарта, която ей-сега щеше да ме удави. И се хвърлих в реката. С едно ловко движение свалих единственото наистина ценно нещо, което имах. Часовника си, който ми беше подарък за рождения ден и беше адски ценен – беше и скъп, пък и имаше голяма сантиментална стойност за мен. Но аз го свалих и с порив на луд човек го шибнах с ръка – върху тая кутийка, под която смятах, че се намира топчето. И изврещях – залагам часовник!

И баткото мошеник ме погледна. И ми се стори, че в очите му имаше капка съчувствие и капка печал. Каквито има в очите на тигъра, захапал за врата малко кафърско говедо. А топчето естествено не беше под тази кутийка.
После, вече загубил ценния си часовник – аз проучих за тази велика игра – и разбрах, че тоя, който мести кутийките, може да скрие топчето по хиляда начина – и винаги го прави – когато някой съвсем случайно познае къде е то. Цялата работа беше като в живота – нямаше начин да спечелиш.

И....

И - няма какво повече да ви разкажа! Просто оттогава вече не залагам. Нищо и никога. По никакъв повод. Просто – не!