"Във времена на гаснещата светлина" - история за илюзиите и краха на една война

Бабата и дядото все още са убедени привърженици на комунизма, когато от емиграция в Мексико се връщат в Германия, за да изграждат новата социалистическа държава. Синът им пък се връща от СССР: женен за рускиня, освободен от сталински лагер, но все пак с вярата, че животът може да започне отначало. Внукът е принуден да живее в реалния социализъм, какъвто му го поднасят предните поколения, но този свят му става все по-тесен и той решава да си дири късмета на Запад, и то точно в деня, когато роднини, приятели и партийни другари са се събрали да отпразнуват 90-ия рожден ден на патриарха на семейството. Няколко години по-късно, десетилетие след знаменателната 1989-а, от фамилията са останали само отломки, които никога повече няма да образуват едно цяло.

На 27 април у нас излиза семейната сага "Във времена на гаснещата светлина" на Ойген Руге – един мъдър и достоверен разказ за съвремието ни, изплетен с емпатия и надежда, но и напоен с безпощадно чувство за хумор. "Във времена на гаснещата светлина" е роман за илюзиите и за краха на една война.

Ойген Руге е роден през 1954 г. в Сосва, Свредловска област в СССР. Следва математика в Източен Берлин, след което става научен сътрудник в Централния институт по физика на земята в ГДР. През 1988 емигрира в Западна Германия. Автор е на множество театрални пиеси и сценарии за документални филми, превежда пиесите на Чехов на немски. "Във времена на гаснещата светлина" е дебютният му роман, отличен с Германската награда за литература за 2011 г., литературната награда "Аспекте" и приза "Алфред Дьоблин".

Прочетете откъс от романа>>>

Два дни лежа като мъртъв на кушетката от биволска кожа. После стана, стоя дълго под душа, за да отмие от себе си и последната частица от въздуха в болницата, и потегли към Нойендорф.

Тръгна по А 115, както винаги. Гледаше света навън. Проверяваше дали не се е променил. И – беше ли?

Колите му се струваха по-чисти. По-чисти? Някак по-пъстри. По-идиотски.

Небето беше синьо, какво друго да е.

Есента се беше промъкнала, крадешком. Беше напръскала по дърветата малки жълти точки за маркировка. Междувременно беше станало септември. И ако са го пуснали в събота, значи днес трябва да е вторник. Напоследък беше забравил кой ден е точно.

Отскоро за Нойендорф имаше отделна отбивка от аутобана – "отскоро" за Александър все още значеше: след падането на Стената. Излизаше се директно на "Телманщрасе" (все още се казваше така). Шосето беше гладко асфалтирано, червени ленти за велосипедисти от двете страни. Прясно ремонтирани къщи, с топлоизолация по някаква си норма на Европейския съюз. Нови постройки, приличащи на плувни басейни: наричаха ги градски вили.

Но трябваше само веднъж да се завие наляво и няколко метра по-нататък да се тръгне по лъкатушещата улица "Щайнвег", и после пак вляво – тук времето сякаш беше спряло: тесен път с липи. Калдъръмени тротоари, разкривени от корените на дърветата. Изгнили огради и божи кравички. Дълбоко в градините, зад високата трева, мъртвите прозорци на вилите, за чиято реституция някогашните собственици от Западна Германия продължаваха да спорят из далечни адвокатски кантори.

Една от малкото все още обитаеми къщи: на "Фуксбау" 7. Мъх по покрива. Пукнатини по фасадата. Бъзовите храсти вече докосваха верандата. И ябълковото дърво, което Курт винаги собственоръчно беше подкастрял, растеше надлъж и нашир към небето, пълен безпорядък.

Кутията от стиропор на "Храна на колела" вече стоеше на оградата. Вторник, намери той потвърждение за деня върху опаковката. Александър взе кутията и влезе вътре. Позвъни, въпреки че имаше ключ. Да провери дали Курт няма да отвори – безсмислено. И без това знаеше, че Курт няма да отвори. Но после чу познатото скрибуцане на вратата в коридора и като погледна през прозорчето, се появи Курт – като призрак – в сумрака на антрето.

– Отвори – извика Александър.

Курт се приближи, погледна.

– Отвори!

Но Курт не се помръдна.

Александър отключи, прегърна баща си, ако и прегръдката отдавна да беше за него нещо неприятно. Курт миришеше. Това беше миризмата на старостта. Идваше от дълбочината на клетките му. Курт миришеше и когато беше изкъпан и с измити зъби.

– Позна ли ме? – попита Александър.
– Да – отвърна Курт.

Устата му беше омацана със сладко от сливи, сутрешната смяна пак е бързала да си ходи. Плетената му жилетка беше закопчана накриво, беше обут само с един пантоф.

Александър притопли яденето на Курт. Сложи го в микровълновата фурна, включи контакта. Курт стоеше до него и наблюдаваше с интерес.

– Гладен ли си – попита Александър.
– Да – каза Курт.
– Винаги си гладен.
– Да.

Имаше гулаш с червено зеле (откакто веднъж Курт едва не умря от задавяне с парче говеждо, се поръчваше само нарязано на ситно месо). Александър си направи кафе. После извади гулаша на Курт от микровълновата, постави го върху мушамената покривка.

– Да ти е сладко – каза той.
– Да – отвърна Курт.

Започна да се храни. Известно време се чуваше само концентрираното му тежко дишане. Александър близна от още горещото кафе. Наблюдаваше как Курт яде.

– Хванал си обратно вилицата – рече той след малко.

Курт спря за миг, сякаш се замисли. После продължи да се храни: опита се с дръжката на вилицата да добута парченцето месо до върха на ножа.

– Хванал си обратно вилицата – повтори Александър.

Говореше без никакво натъртване, без заплашителен тон, за да изпробва въздействието на чистите понятия върху Курт. Никакво въздействие. Нула. Какво ли се случваше вътре в тази глава? В това пространство, все още отделено с череп от света, в което продължаваше да се съдържа някакъв вид на Аз-а. Какво усещаше, за какво мислеше Курт, като пътикаше напред-назад из стаята? Когато предиобед седеше до бюрото си, както разказваха болногледачките, и часове наред се взираше във вестника. Какво си мислеше? Изобщо мислеше ли? Как се мисли без думи?

Курт най-сетне добута парченцето от гулаша до върха на ножа и сега, треперещ от лакомия, се опитваше да го задържи и да го поднесе към устата си. Падна. Втори опит. Всъщност това е някаква шега, мислеше си Александър, че разпадът на Курт почна тъкмо с говора. Курт, ораторът. Великият разказвач. Как само седеше там, в прочутото си кресло – креслото на Курт! Как всички го зяпваха в устата, докато разказваше историйките си, господин професорът. Анекдотите си. Странно, но: в устата на Курт всичко се превръщаше в анекдот. Все едно какво разказваше – дори и когато разказваше как едва не е ритнал камбаната в лагера, – винаги имаше поанта, винаги имаше виц. Имало е. Минало бешело. Последното изречение, което Курт можа да върже, беше: изгубих си говора. Не беше зле. Сравнено с днешния му репертоар си беше направо връх. Но това беше преди две години: изгубих си говора. И хората действително си казваха, виж, той си е изгубил говора, но иначе… Иначе изглеждаше до известна степен да е на себе си. Усмихваше се, кимаше с глава. Правеше гримаси, които по свой начин пасваха на момента. Хитро се преструваше. Само от време на време вършеше по нещо странно: например като да сипе червено вино в чашата си за кафе. Или внезапно да застане безпомощно с коркова тапа в ръка – и накрая да я напъха сред книгите в библиотеката.

Мизерен резултат: до момента Курт беше успял да хапне само едно парченце месо от гулаша. Сега се нахвърли: с пръстите. Гледаше от долу нагоре към Александър, като дете, което проверява каква ще е реакцията на родителите му. Натика месото в устата си. После още едно парче. И задъвка.

А докато дъвчеше, държеше намацаните си пръсти вдигнати нагоре като при клетва.

– Само да знаеше – каза Александър.

Курт не реагира. Най-после беше намерил метода: разрешение на проблема с гулаша. Тъпчеше, дъвчеше. Сосът се стичаше на тънка ивица по брадата му.

Курт не можеше вече нищо. Не можеше да говори, не можеше да си мие зъбите. Не можеше дори да си бърше задника и човек трябваше да е доволен, ако, когато Курт идеше да сере, изобщо уцелеше клозета. Единственото, мислеше си Александър, което Курт все още можеше, от което той истински се интересуваше и за което употребяваше последната си останала хитрост, беше яденето. Поемането на храна. Курт не се хранеше с кеф. Курт не ядеше, защото му се услаждаше (вкусовите му рецептори, убеден бе Александър, бяха напълно унищожени благодарение на дългогодишното пушене на лула). Курт ядеше, за да живее. Ядене = живот, тази формула, казваше си Александър, той беше научил в трудовия лагер, и то основно. Един път завинаги. Лакомията, с която ядеше Курт, с която тъпчеше парченцата месо от гулаша в устата си, не беше нищо друго освен воля за оцеляване. Последното, останало от него. Което го държеше над водата, което караше тялото да продължава да функционира, излязла извън релсите си машина на кръвообращение, която сама се поддържаше в движение – и за която имаше опасност, че още известно време ще продължи да се поддържа в движение. Курт беше надживял всички. Беше надживял Ирина. А сега се появяваше реалната възможност да надживее и него, Александър. На брадата на Курт се събра голяма капка сос. Александър усети силен порив да причини болка на Курт: да откъсне малко от кухненска хартия и с нея грубо да изчисти соса от лицето му.
Капката потрепери, падна.