В огледалото

Животът ти предоставя много Джейми-та, но малко от тях сладко-горчиво woo(u)n(d)*. Винаги съм мислела, че смисълът на движението към себе си е в катарзисите. Изтресени на прага Ти необичайно. Непремерено. Непреднамерено. Немислимо. И истинско. Понякога ги търся, друг път те идват сами. А в третия момент най-многото, на което мога да се надявам, е да се огледам в друг човек и да видя къде е разликата помежду ни и по какво си приличаме. Всяка връзка се определя от друга връзка, това важи и за отношенията ти със самия теб. Така си мисля.

Слушам музика. Песен след песен, днес съм с Mirrorwriting на Джейми Уун. Ароматът на нощта изпълва дробовете ми. Основно с тиха лудост – така определя тези ми състояния една моя приятелка, но това е моят личен и неприкосновен мост към собственото ми спокойствие. Спирам плейъра, искам да е тихо за момент в ушите ми. Вървя по една случайно настъпена улица – тък-тък-тък и не бързам за никъде. Не знам докога или докъде ще я следвам, вървя си и си мисля, че обичам града – когато е тих и спокоен, когато е тъмен, но не мрачен, когато светлината е мека и виждаш всичко по различен начин. Когато сенките не те плашат, а вместо това те очароват. Тази нощ съм готова да попия света, да оставя на късмета си да ми поръча менюто за вечеря или да ме остави гладна. Нямам предпочитания.

Пуша, взела съм си и кафе. Комбинацията между двете е един от най-обичаните вкусови макси-миксове, които небцето ми изисква от мен с повод и без повод. Никога не му отказвам. Заболяват ме краката от тегелите по улицата и решавам да им дам почивка. Отпускам се на перваза пред една витрина – сградата е стара, от онези, чиито партерни прозорци са вдлъбнати навътре и можеш да седнеш. Оглеждам се. Пред мен булевардът е вдлъбнат от гумите на дневното претоварено движение и сега тези улеи стоят нелепо празни. Вниманието ми е привлечено от силуета на един градски сом, кацнал на съседния перваз. Тялото му изпълва въздуха със стипчивия мирис на алкохол и на недвусмислен конфликт с елементарните хигиенни навици. Тъмно е, но една лампа го осветява почти директно и изглежда някак свръхестествено реален. Връщам поглед към булеварда, оглеждам тротоара, блуждая си, спокойна съм. Съвсем случайно, тъкмо след като си е отпил от стъклената бутилка, която пази като съкровище в пазвата си, поглеждам в очите му. Блъсва ме отблясъкът на литрите ракия, минали през тях, но и толкова дълбока, толкова очевидна, макар и притъпена болка, че нещо ме свива под лъжичката.

-      Защо пиеш? – питам. Просто така – думите някак изпреварват ума ми.
-      Ми… пия си. Хубаво ми е. – гледа ме с любопитство, развеселен от въпроса ми.
-      Хубаво ти е…
-      Ми, хубаво ми е, то си е хубаво да си пиеш.
-      Хубаво значи… Къде спиш? – питам.
-      Където намеря… Сега на една пейка. Тука до църквата, ние сме сега... наемателите, знаят ни всички, нашето си е. Ма… не спя много. Трябва да се пазим. – питам се колко ли от това, което ще ми каже, ще е истина.
-     Да се пазите?
-     Да, редуваме се.
-     С кой?
-     С другите. Една нощ аз не спя, другата някой друг, крадат... и други неща... нали знаеш…

Гледам го, не се страхувам от него. Гложди ме нещо, въпрос, на който знам, че няма да може да ми отговори:

-    Как стигна до тук?
-    Как… - замисля се. Има нещо в очите му, нещо, което ме провокира да питам още и още, да разбера... напълно безсмислено действие, защото едва ли и той самият знае отговорите. Но някъде там зад алкохолната стена, някъде преди да е накиснал всичко в спирт и да е дезинфекцирал напълно ума си, блещука забравена душа, спирит някакъв, дух – тъжновесел, но там. Чакам.

-    Не знам… Аз бях… работех в театъра тука.
-    Бил си актьор?
-    Не, не, зад сцената работех.
-    Учил ли си?
-    Учил съм… Начално... Имаше една жена, богаташка… Тя ме искаше. Преди години. Вика, ела да живееш при мен, няма да работиш… С пари (хили се) жената, ама аз й казах… (пак става тъжен, примирен) …за какво съм ти, аз не мога да го вдигна, вече не съм мъж, какво ще ме правиш?… Тя за това ме искаше, да я шибам…
-    Отказа й?
-    Да. Какво да я правя… за какво съм й? Аз... не мога да я... Не съм мъж вече…
-    Имаш ли деца?
Следва дълга пауза.

-    Дъщеря имам. – става все по-тъжен - И внуци си имам…
-    Не искаш ли да ги видиш?
-    Не искам...
-    Е как така? Те са ти деца… не ги ли обичаш?
-    Не искам да ги виждам! Не искам да ме виждат! – гневен е, една сълза се търкулва по бузата му, очите му са водни кладенци, а мръсната му, дълга и побеляла брада потрепва заедно с устните му, когато продължава - Ако дойдат… аз нямам какво да им дам. Къде ще ги посрещна? Какво да им дам? Какво да им дам?... Нищо нямам вече… да им дам… - плаче.

Очите му са други сега, няма я онази омаяност, само огромна, ужасяваща, късаща сърцето тъга, тъга, тъга. Плаче и аз се чувствам ужасно. Че му зададох всички тези въпроси, че няма изход за него, че се впуснах в тази тъжна история, че такива неща се случват на хората, че те избират да им се случат... Не знам какво да направя, затова му давам няколкото левчета, които намирам в джоба си и малко цигари. Той ми благодари, после отпива жадно от бутилчицата в пазвата си, обърсва с костелива ръка сълзите от очите си и те възвръщат празнотата си, онова бездушно опиянение, в което вероятно намира измамния си покой. Не искам да го съдя, но не мога. Искам да му се развикам, да го обвиня в слабост, да го питам как може да се откаже, да се предаде, да изостави децата си, да е толкова слаб и безполезен. Да не потърси решение, а вместо това просто да се остави по кривата на пързалката от бръснарски ножчета, наречена липса на смелост, на воля, на мъжество. Но няма да има смисъл. Него вече го няма от картата на света, маргинал, липсващ елемент от обществото, свободата да не си… Стои си в тъмното. С празни очи.

Крача, отдалечавам се. Мисля си, че по свой начини и той е хубав на тъмно, защото е истински. Мракът няма смисъл без светлината. И обратното. Мъждукащите улични лампи създават сенките и ти дават шанс да ги видиш. И аз някак съм им благодарна.

Включвам плейъра. В Огледалото на живота… Въртиш се по спиралите на улиците, преследван от ехото на купища разговори, хора и случки. И Джейми Уун, който ме връща към мен и към аз, да се обърнеш само към себе си и да знаеш, че имаш какво да дадеш, понякога е толкова... освобождаващо. 

Каква вечер само...

* woon - фамилията на Джейми + wound - англ. ез. - рана

(Джейми Уун можете да видите/чуете/почувствате по свой начин и на живо на 7 декември в Sofia Live Club)