На 22 май излиза една нетипична любовна история с кулинарен привкус и щипка магически реализъм - “Тайната рецепта за втори шанс" от Дж. Д. Барет.
Луси и съпругът й са главни готвачи и съсобственици на един от най-популярните ресторанти в Сидни. Системните му изневери и кражбата на рецепти обаче й идват в повече и Луси го напуска. Докато безцелно обикаля улиците, тя се натъква на порутена сграда, която някога е била процъфтяващ ресторант. Луси надниква през мръсния прозорец и импулсивно решава да вдъхне нов живот на мястото.
Тя открива червено тефтерче с рецепти, принадлежало на харизматичния готвач Франки, починал преди трийсет години при неясни обстоятелства. Неговите специалитети – френска лучена супа, петел във вино и суфле с грюер, нямат равни и скоро клиентите започват да се тълпят на опашка. Странно, но Луси има чувството, че долавя присъствието на Франки и сякаш може да го види...
Пламенният готвач с неутолима страст към храната и жените ще се окаже скритото оръжие на Луси по пътя й към успеха. Но дали е достатъчно смела, за да повярва?
"Сценаристката Дж. Д. Барет забърква вкусна история, чиято тайна рецепта дава втори шанс за щастие", пише "Дейли Телеграф". "Очарователен дебютен роман, който ще ви накара да се почувствате леко и безгрижно и ще ви се прииска да се влюбите", допълват впечатленията "Сидни Морнинг Хералд".
Дж. Д. Барет е австралийска сценаристка и продуцент, чиято страст е кулинарията. „Тайната рецепта за втори шанс“ е дебютният й роман, превърнал се в световен бестселър. Разпределя времето си между Сидни, залива Байрън и Лос Анджелис, където работи по няколко хитови телевизионни проекта и по следващата си книга. Предлагаме ви да прочетете интервю с авторката.
Какво те вдъхнови да напишеш „Тайната рецепта за втори шанс“?
Всъщност това бе най-лошата година в живота ми. Все още се опитвах да се съвзема от развода си, когато бях разтърсена от загубата на двама много близки приятели. Смъртта им ме промени: осъзнах, че не трябва да пропилявам нито един миг от живота си. Намерих отдушник от мъката и хаоса в писането на романа, който завърших за рекордните шест месеца и посветих на приятелите си.
Работата ти в телевизията оказа ли влияние върху стила ти на писане?
Несъмнено. Писането на романа съчетава в себе си задушевността на воденето на дневник с дисциплината и структурата на писането на сценарии.
Как би описала „Тайната рецепта за втори шанс“ с едно изречение?
Нетипична любовна история с кулинарен привкус и щипка магически реализъм.
В книгата са включени и шестнайсет рецепти, сред които тази за сини сливи в бекон, френска лучена супа и гаспачо с омар. Какво е отношението ти към храната?
Баба ми, която ме е отгледала, беше невероятна готвачка и пазя рецептите й до ден днешен. Храната е неизменна част от мислите ми и именно тя връща вкуса към живота на Луси. Вярвам, че храната е от ключово значение за емоционалните преживявания, често готвя нещо специално, което ми служи за утеха, когато усетя липсата на близък приятел.
Ето и рецептата за суфле с грюер, а всички останали ще намерите в книгата.
Суфле с грюер
Необходими продукти:
80 г масло, нарязано на кубчета
75 г обикновено брашно
½ ч. л. прясно смляно индийско орехче
380 мл топло мляко
175 г ситно настъргано сирене грюер
1 ч. л. английска горчица (по избор, за по-пикантен вкус)
4 яйца (5, ако са по-малки), с разделени белтъци и жълтъци
сол и пипер на вкус
1½ чаши гъста сметана
Начин на приготвяне
Загрейте фурната до 180 градуса. Намаслете 6 огнеупорни купички (по 200 милилитра). Разтопете маслото в тигана на умерена температура, добавете брашното и индийското орехче и бъркайте непрекъснато, докато сместа се разпени.
Постепенно добавете млякото, като продължавате да бъркате, за да не се образуват ужасни бучки. Не спирайте, а след като получите гладка смес, продължете да бъркате, докато се сгъсти (5 минути). Поръсете с 80 грама от сиренето, добавете горчицата, ако сте решили да я ползвате, разбъркайте всичко и отстранете от огъня. Оставете леко да се охлади (2–3 минути).
Разбъркайте жълтъците, докато се смесят с останалите съставки. Подправете на вкус. Сместа сигурно вече е хомогенна и с превъзходна гъстота. Разбъркайте белтъците с щипка сол, докато започнат да се образуват средно твърди върхове (не бързайте, защото това е основата на суфлето!), след това прибавете една трета от белтъците. Разбъркайте сместа с останалите белтъци и я разпределете равномерно в купичките, като загладите повърхността. Поставете купичките в тава. Налейте вряла вода до половината им и печете, докато суфлето бухне и стане златисто (25–30 минути). Извадете го от фурната и охладете купичките 10 минути или малко по-дълго.
Прекарайте малък нож по вътрешността на купичките и ги обърнете върху тава с хартия за печене. Покрийте суфлето и го оставете в хладилника. Може да остане там до 2 дни.
Преди да сервирате, сложете суфлето в огнеупорни купички, полейте равномерно със сметана, поръсете с грюер и печете, докато се надигне и стане златисто (20–25 минути). Сервирайте горещо и консумирайте с интересни сътрапезници.
Прочетете откъс от книгата Тайната рецепта за втори шанс" на Дж. Д. Барет, издадена от “Хермес”.
Рязане, хлипане, подсмърчане, вопли… чудна рецепта… Мразя Лийт… вината обаче не е изцяло негова… или пък е... ако си го беше държал в панталоните… все пак, ако трябва да съм честна, между нас винаги е липсвало нещо… а и онова с дъвченето… но кой има всичко? На кого всичко му се получава както трябва? Аз самата съм далеч от съвършенството – често си сменям настроенията и съм свръхчувствителна, сноб съм на тема храна… като изключим хотдога с чили сос… Лесно се изчервявам, трудно се изразявам и мозъкът ми има склонността да се вледенява, щом ме поставят на мястото ми… Все още не съм се усъвършенствала в приготвянето на ризото; как може един уважаващ себе си готвач да не се е усъвършенствал в приготвянето на ризото? Имам ужасен ПМС… Обичам да допирам студените си стъпала до топли крака, дори и това да го събуди… трудно ми е да казвам „отказвам“… бягам от ситуации, които не харесвам, вместо да се изправя лице в лице с тях… О, боже, та аз съм в общи линии същата като майка си, само дето имам руса коса. Мамка му… гадна работа… ужас.
Подават ми лук. Смотолевям някаква благодарност и продължавам да режа. След това се сещам, че съм сама.
Чувам думи:
- Няма защо.
Думи, изречени с дълбок и гръмлив глас, който не принадлежи на Лийт… нито на друг мой познат.
Нали ви е известно чувството, щом осъзнаете, че сте се разпаднали до такава степен, та сте извън тялото си и се гледате отстрани? Вероятно не, вероятно вие сте с всичкия си и сте омъжени за първия си приятел, живеете в къща, купена от баба и дядо, която е близо до дома на родителите ви. Вероятно планирате коледното празненство още от май и имате лист с номерата на полицията, пожарната, Бърза помощ и петте си най-добри приятелки, който е закачен на коркова дъска до телефона в кухнята ви. Иска ми се да съм като вас, но не съм и съответно се осмелявам да погледна достатъчно надалеч, за да се уверя, че дланта, която ми подаде лука, върви в комплект с ръка – космата и мъжествена. А тя самата е в ръкав, който прилича на... добре де, на плота ми е седнал облечен в кафтан, нелошо изглеждащ мъж. Мирише добре, значи, не е от моите приятели бездомниците; мирише като ресторанта – на печено за вечеря и сила. Преглъщам и съзнавам, че преглъщам слюнката си за последен път, защото ей сега ще бъда убита от космат, миришещ приятно, бих казала, красив психопат. Умът изведнъж ми припомня нещо прочетено: ако гледаш убиеца право в очите, му е по-трудно да извърши пъкленото си дело. Затова вдигам глава към лицето на облечения в кафтан бъдещ убиец и виждам най-красиво оформените устни, нос, очи; очите са две бездънни езера с цвят на зелен мъх, които излъчват закачливост и интелект и ме фиксират с любопитство.
- Значи, ме виждаш?
Пак този глас. Дали всички бъдещи убийци звучат така?
- Да…
- И ме чуваш… Добрееее.
Устните му се разтягат в усмивка, която хипнотизира и те кара да повярваш, че Вселената е създадена точно заради този момент. По дяволите, какво става тук?
Кихам.
- Наздраве!
Познавам този глас, идва иззад гърба ми. Обръщам се и виждам Лийт. Слава богу! Може да го убият заедно с мен. Или евентуално вместо мен.
Пак се обръщам и виждам, че мъжа с лука го няма. Я чакай! Няма ли го? Май наистина съм изперкала...
- Какво, защо? Ти тук?
Само това успявам да произнеса, което не е зле, като се има предвид убедеността ми, че след минути ще ме отведат в усмирителна риза.
- Що за посрещане?
Лийт се приближава да ме целуне. Все още държа ножа в ръка. Той отстъпва назад. Заел е поза, за която си въобразява, че ми е любимата: парадира с бицепсите си, високия ръст, а в моменти на особено изключителна самонадеяност – с големия си пакет.
- Защо си толкова нервна?
- Какво? А, нищо ми няма. Защо си тук?
Отново се озъртам. Нищо, няма никой… ехо?
- Когато планината не отива при Мохамед…
- Може ли поне пет минути да не говорим с клишета?
Лийт свива рамене и взема тефтерчето с рецептите.
- Колко симпатично.
Дръпвам го от ръцете му. Винаги съм мразела увереността на Лийт, че притежава всичко, особено мен.
Притискам тефтерчето до гърдите си и поглеждам към плота, на който седеше сексапилният мъж. Е, поне зрителните ми халюцинации бяха така любезни да ми го покажат невероятно красив и мъжествен, все едно взет от реклама на „Олд Спайс“ – но не онази на образа със златния ланец.
- Добре ли си, Лили?
Винаги съм мразела, че Лийт настоява да ме нарича Лили с бебешки глас и ме подписва с това име на картичките; дразни ме и фактът, че ме подписва от страх да не измисля по-запомняща се честитка от тази, която той може да съчини за седмия рожден ден на някое дете. Всичко у Лийт ме дразни. Така става с мъжете, които ти разбиват сърцето.
