По книжарниците излезе „Тайната на Диор” от Наташа Лестър – роман, който се базира върху съдбите на реални личности, за да разкаже историята на една любов на фона на ужасите на Втората световна война. Един гардероб, пълен с великолепните дрехи на Кристиан Диор, една тайна, пазена в продължение на 65 години, и три жени, неразделно свързани до живот от мрака на войната – Наташа Лестър разгръща смайващ разказ за любовта, мечтите и скръбта.

Талантливата Скай Пенроуз, която пилотира самолет, нейната отчуждена сестра Либърти, приятелят им от детинство Никълъс Крофърд и мистериозната му годеница Марго Журдан не поддържат близки отношения. Но когато военните им задачи ги привикват, четиримата неочаквано се озовават заедно с неподозирани последствия.

Паралелно в днешни дни австралийката Кат Журдан – страстен любител на историята на модата и реставратор на стари дрехи – открива неподозирано скривалище на безценни дизайнерски рокли на Диор, скрити в стар гардероб в далечна къща в Корнуол. Къщата е собственост на баба ѝ Марго, но възрастната дама отказва да сподели с жадната си за отговори внучка каквото и да било за миналото си в разкъсваната от Втората световна война Франция.

Когато Кат се впуска в разследване на загадката, витаеща около баба ѝ, към нея се присъединява автор на исторически изследвания. Той търси отговори за историческата роля на сестрите Пенроуз и тяхната майка. Двамата постепенно разкриват многопластов, съблазнителен свят, населяван от пилоти, шпиони, модни икони, любов, разочарование и тайни.

Сюжетът на „Тайната на Диор” се разгръща край провинциалните английски брегове на Корнуол, минава през бляскавите ателиета на Париж през 50-те години на миналия век и достига до смразяващия ужас на концентрационните лагери. Романът на Наташа Лестър разказва история, която остава с читателите дълго след като затворят последната страница.

Следва откъс от романа.

Из „Тайната на Диор”

Наташа Лестър

ПРОЛОГ

Париж, 12 февруари 1947

В голяма резиденция на авеню „Монтен“ 30 асис­тентката помага на Марго Журдан да облече сако от копринен шантунг в слонова кост, с подплънки и волан на талията и надиплена черна вълнена пола. По­лата се спуска до средата на прасеца – нещо скандално – изключително разхищение на плат в свят на следвоенни дажби. На шията ѝ виси наниз перли и тоалетът завърш­ва с шапка с широка периферия и черни ръкавици. След тази светотатствена война ръцете на жените все още стряскат и трябва да бъдат прикрити.

Мадам Раймонд завърта Марго като балерина в му­зикална кутия и си позволява да кимне доволно с бра­дичка само веднъж. Посочва с ръка на Марго да излезе през вратата на „кабината“ и да влезе в салона.

И така, легендарният „Диор Бар Сют“ е представен чрез фигурата на Марго на нищо неподозиращия свят.

В големия салон тълпа елегантни парижани – Жан Кокто, Мишел дьо Брунхоф от „Вог“, и Мари-Луиз Буке от „Харпърс Базар“ – седят рамо до рамо, без никакво разстояние помежду си. Някои стоят облегнати на сте­ната, а други са се покатерили по стълбите – търсенето на билети за дефилето бе толкова голямо, че хитрите прекупвачи ги бяха продали на най-настоятелните на цена по-висока от тази на маслото на черния пазар.

Приглушената палитра на салона – решен в перлено сиво и бяло, е изтънчена като скрит цип на рокля. Столо­вете със заоблени облегалки в стил Луи XVI, позлатените рамки, с гипсови орнаментални панделки, и полилеите бел епок говорят, че времето е спряло и е по-добре пуб­ликата да внимава. Пуснатите вентилатори шумят като несекващи аплодисменти, а във въздуха се носи мирис на парфюм, на цигари „Голоаз“ и на спотаено очакване.

Докато Марго се плъзга в салона, чува ахкания, виж­да как главите се протягат напред, а ръцете потрепват, сякаш искат да докоснат извивките на нейния костюм. Тя приключва обиколката и минава през сивата копри­нена завеса, зад която стои Кристиан Диор – човекът, който шие подгъви като магьосник, чиито тоалети прех­върлят модата. Осемдесет години по-късно, ако помоле­ха някого да назове един дизайнер, неговото име щеше да е първото, за което щеше да се сети. Но всичко това тепърва предстоеше.

Кристиан подарява усмивка на Марго. Ревюто про­дължава. Не е нужно някой да каже, че е грандиозно, това е очевиден факт и думите са излишни.

Накрая идва ред на булчинската рокля. Марго стои неподвижно, докато я обличат. След това се връща в са­лона и публиката като един въздъхва толкова дълбоко, че стаята остава без кислород. Защото изглежда сякаш Марго се носи в разцъфнала бяла роза, откъсната в мига, когато е достигнала истинското си съвършенство. Или най-малкото пищната пола създава такава илюзия – раз­точителство, не – изобилие от коприна, която се разсти­ла като повей на оптимизъм около нея, преди да се сбере на талията в обиколка от петдесет и един сантиметра – задължителните мерки за всеки модел на Кристиан Диор.

Разбира се, никой от зрителите не подозира, че Мар­го дължи тънката си талия на години на лишения; че е наследство от времена, в които такава рокля би била толкова шокираща, колкото изгрева на слънцето посред нощ. Но няма никаква полза човек да си припомня оно­ва, което никога не може да се промени, затова Марго се съсредоточава върху краката си, върви бавно, за да даде възможност на тълпата да оцени, че онова, което вижда, е невероятно, но и достатъчно бързо, за да остави копне­жите да се носят след нея като сянка.

Сред цялата тази тълпа едва има място за изумител­ните поли на роклята и тя докосва един от високите като бели колони пепелници. Никой освен Марго не забеляз­ва как пепелта се пръска по пода. На никого също така не му прави впечатление, че навън температурата е минус четиринайсет градуса и че цял Париж зъзне през тази зима на следвоенен режим на тока и недостиг на въгли­ща. Роклята на Кристиан има силата за заличава всичко останало.

Когато излиза от салона, аплодисментите са толкова оглушителни, че могат да събудят мъртвец. Макар Мар­го да знае, че нищо няма да бъде в състояние да съживи самата нея.

Манекенките се връщат в салона и се подреждат в ре­дица. Кристиан – или Тиан, както му казват Марго и мал­цината избрани – се покланя и приема поздравленията.

Той избира Марго, все още облечена в булчинската рокля, независимо че самата тя никога няма да бъде бул­ка, вдига ръката ѝ до устните си и я целува.

– Великолепна – казва той.

Сестрата на Кристиан, Катерин Диор целува Марго по бузите.

Ти беше великолепна, скъпа.

Кармел Сноу, от американското издание на „Харпърс Базар“, излиза напред. С върха на пръстите си, алчно като граблива птица, докосва коприната на полите на Марго.

– Скъпи Кристиан – казва тя, – роклите ти са толкова новаторски.

И Марго разбира, сякаш внезапно придобила уме­нието да гледа в бъдещето, че именно така ще говорят от сега нататък за колекцията на Кристиан. Стилът New Look за един нов свят. Свят, в който смъртта, загубата и разбитото сърце ще се превърнат в овладени емоции, а не в отворени рани. Няма да бъдат повече начин на жи­вот, каквито бяха през последните години на войната. New Look ще се превърне в съвършената упойка за поко­лението, което е преживяло войната и не иска изобщо да си спомня за нея.

Марго е единствената, която помни. Скай и Либър­ти, и Никълъс, и О’Фарел – всички тях вече ги няма по различен начин. Никога няма отново да изрече имена­та им, пред никого. Никой не иска да слуша имената на жертвите. Както и никой не иска да разбере, че талията на Марго е толкова тънка, защото тя също е жертва.

Катерин хваща Марго за ръката.

– Ела, скъпа. Нека вдигнем чаши шампанско за… – Тя се поколебава. – За бъдещето?

След тази дума винаги ще има въпросителен знак. Така че Марго не пие за бъдещето. Вместо това вдига чаша за всички тях – за себе си, за Катерин, Скай, Ли­бърти, Никълъс и О’Фарел. Докато го прави, усеща как духовете се скупчват около нея, както правят всяка нощ в сънищата ѝ. Но както бе безсилна да направи нещо за тях последния път, когато ги видя, и сега не може да на­прави нищо. Освен да пие шампанско, да се усмихва и да пристъпи със своя New Look в този ужасен нов свят, който не може да проумее.

Снимка: Ciela