По книжарниците излезе „Тайната на Диор” от Наташа Лестър – роман, който се базира върху съдбите на реални личности, за да разкаже историята на една любов на фона на ужасите на Втората световна война. Един гардероб, пълен с великолепните дрехи на Кристиан Диор, една тайна, пазена в продължение на 65 години, и три жени, неразделно свързани до живот от мрака на войната – Наташа Лестър разгръща смайващ разказ за любовта, мечтите и скръбта.
Талантливата Скай Пенроуз, която пилотира самолет, нейната отчуждена сестра Либърти, приятелят им от детинство Никълъс Крофърд и мистериозната му годеница Марго Журдан не поддържат близки отношения. Но когато военните им задачи ги привикват, четиримата неочаквано се озовават заедно с неподозирани последствия.
Паралелно в днешни дни австралийката Кат Журдан – страстен любител на историята на модата и реставратор на стари дрехи – открива неподозирано скривалище на безценни дизайнерски рокли на Диор, скрити в стар гардероб в далечна къща в Корнуол. Къщата е собственост на баба ѝ Марго, но възрастната дама отказва да сподели с жадната си за отговори внучка каквото и да било за миналото си в разкъсваната от Втората световна война Франция.
Когато Кат се впуска в разследване на загадката, витаеща около баба ѝ, към нея се присъединява автор на исторически изследвания. Той търси отговори за историческата роля на сестрите Пенроуз и тяхната майка. Двамата постепенно разкриват многопластов, съблазнителен свят, населяван от пилоти, шпиони, модни икони, любов, разочарование и тайни.
Сюжетът на „Тайната на Диор” се разгръща край провинциалните английски брегове на Корнуол, минава през бляскавите ателиета на Париж през 50-те години на миналия век и достига до смразяващия ужас на концентрационните лагери. Романът на Наташа Лестър разказва история, която остава с читателите дълго след като затворят последната страница.
Следва откъс от романа.
Наташа Лестър
ПРОЛОГ
Париж, 12 февруари 1947
В голяма резиденция на авеню „Монтен“ 30 асистентката помага на Марго Журдан да облече сако от копринен шантунг в слонова кост, с подплънки и волан на талията и надиплена черна вълнена пола. Полата се спуска до средата на прасеца – нещо скандално – изключително разхищение на плат в свят на следвоенни дажби. На шията ѝ виси наниз перли и тоалетът завършва с шапка с широка периферия и черни ръкавици. След тази светотатствена война ръцете на жените все още стряскат и трябва да бъдат прикрити.
Мадам Раймонд завърта Марго като балерина в музикална кутия и си позволява да кимне доволно с брадичка само веднъж. Посочва с ръка на Марго да излезе през вратата на „кабината“ и да влезе в салона.
И така, легендарният „Диор Бар Сют“ е представен чрез фигурата на Марго на нищо неподозиращия свят.
В големия салон тълпа елегантни парижани – Жан Кокто, Мишел дьо Брунхоф от „Вог“, и Мари-Луиз Буке от „Харпърс Базар“ – седят рамо до рамо, без никакво разстояние помежду си. Някои стоят облегнати на стената, а други са се покатерили по стълбите – търсенето на билети за дефилето бе толкова голямо, че хитрите прекупвачи ги бяха продали на най-настоятелните на цена по-висока от тази на маслото на черния пазар.
Приглушената палитра на салона – решен в перлено сиво и бяло, е изтънчена като скрит цип на рокля. Столовете със заоблени облегалки в стил Луи XVI, позлатените рамки, с гипсови орнаментални панделки, и полилеите бел епок говорят, че времето е спряло и е по-добре публиката да внимава. Пуснатите вентилатори шумят като несекващи аплодисменти, а във въздуха се носи мирис на парфюм, на цигари „Голоаз“ и на спотаено очакване.
Докато Марго се плъзга в салона, чува ахкания, вижда как главите се протягат напред, а ръцете потрепват, сякаш искат да докоснат извивките на нейния костюм. Тя приключва обиколката и минава през сивата копринена завеса, зад която стои Кристиан Диор – човекът, който шие подгъви като магьосник, чиито тоалети прехвърлят модата. Осемдесет години по-късно, ако помолеха някого да назове един дизайнер, неговото име щеше да е първото, за което щеше да се сети. Но всичко това тепърва предстоеше.
Кристиан подарява усмивка на Марго. Ревюто продължава. Не е нужно някой да каже, че е грандиозно, това е очевиден факт и думите са излишни.
Накрая идва ред на булчинската рокля. Марго стои неподвижно, докато я обличат. След това се връща в салона и публиката като един въздъхва толкова дълбоко, че стаята остава без кислород. Защото изглежда сякаш Марго се носи в разцъфнала бяла роза, откъсната в мига, когато е достигнала истинското си съвършенство. Или най-малкото пищната пола създава такава илюзия – разточителство, не – изобилие от коприна, която се разстила като повей на оптимизъм около нея, преди да се сбере на талията в обиколка от петдесет и един сантиметра – задължителните мерки за всеки модел на Кристиан Диор.
Разбира се, никой от зрителите не подозира, че Марго дължи тънката си талия на години на лишения; че е наследство от времена, в които такава рокля би била толкова шокираща, колкото изгрева на слънцето посред нощ. Но няма никаква полза човек да си припомня онова, което никога не може да се промени, затова Марго се съсредоточава върху краката си, върви бавно, за да даде възможност на тълпата да оцени, че онова, което вижда, е невероятно, но и достатъчно бързо, за да остави копнежите да се носят след нея като сянка.
Сред цялата тази тълпа едва има място за изумителните поли на роклята и тя докосва един от високите като бели колони пепелници. Никой освен Марго не забелязва как пепелта се пръска по пода. На никого също така не му прави впечатление, че навън температурата е минус четиринайсет градуса и че цял Париж зъзне през тази зима на следвоенен режим на тока и недостиг на въглища. Роклята на Кристиан има силата за заличава всичко останало.
Когато излиза от салона, аплодисментите са толкова оглушителни, че могат да събудят мъртвец. Макар Марго да знае, че нищо няма да бъде в състояние да съживи самата нея.
Манекенките се връщат в салона и се подреждат в редица. Кристиан – или Тиан, както му казват Марго и малцината избрани – се покланя и приема поздравленията.
Той избира Марго, все още облечена в булчинската рокля, независимо че самата тя никога няма да бъде булка, вдига ръката ѝ до устните си и я целува.
– Великолепна – казва той.
Сестрата на Кристиан, Катерин Диор целува Марго по бузите.
– Ти беше великолепна, скъпа.
Кармел Сноу, от американското издание на „Харпърс Базар“, излиза напред. С върха на пръстите си, алчно като граблива птица, докосва коприната на полите на Марго.
– Скъпи Кристиан – казва тя, – роклите ти са толкова новаторски.
И Марго разбира, сякаш внезапно придобила умението да гледа в бъдещето, че именно така ще говорят от сега нататък за колекцията на Кристиан. Стилът New Look за един нов свят. Свят, в който смъртта, загубата и разбитото сърце ще се превърнат в овладени емоции, а не в отворени рани. Няма да бъдат повече начин на живот, каквито бяха през последните години на войната. New Look ще се превърне в съвършената упойка за поколението, което е преживяло войната и не иска изобщо да си спомня за нея.
Марго е единствената, която помни. Скай и Либърти, и Никълъс, и О’Фарел – всички тях вече ги няма по различен начин. Никога няма отново да изрече имената им, пред никого. Никой не иска да слуша имената на жертвите. Както и никой не иска да разбере, че талията на Марго е толкова тънка, защото тя също е жертва.
Катерин хваща Марго за ръката.
– Ела, скъпа. Нека вдигнем чаши шампанско за… – Тя се поколебава. – За бъдещето?
След тази дума винаги ще има въпросителен знак. Така че Марго не пие за бъдещето. Вместо това вдига чаша за всички тях – за себе си, за Катерин, Скай, Либърти, Никълъс и О’Фарел. Докато го прави, усеща как духовете се скупчват около нея, както правят всяка нощ в сънищата ѝ. Но както бе безсилна да направи нещо за тях последния път, когато ги видя, и сега не може да направи нищо. Освен да пие шампанско, да се усмихва и да пристъпи със своя New Look в този ужасен нов свят, който не може да проумее.
