Прикован на легло след ужасна катастрофа, парализирала цялото му тяло, разказвачът не е в състояние да комуникира със заобикалящите го. Откъснат от семейството и приятелите си, той започва вътрешен диалог с духовния си водач – разговор, който го повежда в пътешествие към себепознанието и в крайна сметка го отвежда до ново съзнание и разбиране на истинската му същност: Осъзнах, че животът е единствената ни възможност да бъдем себе си.
Написана с вълнуваща простота, тази книга със сигурност ще ви плени и вдъхнови. А онези, които искат да разберат защо толкова много хора са нещастни или смятат, че не са постигнали целите си, или пък усещат дълбока празнота в живота си и не могат да намерят любов без конфликти, ще открият отговори на всички тези въпроси.
"Робът" е манифест за живота. Чрез нея достигаме до по-дълбоко разбиране на вечните житейски истини, как да преодолеем чувството за вина и да прозрем истинския смисъл на любовта. "Робът" разкрива истинската цел на съществуванието ни и тя не е свързана с успеха, с общественото признание и с трупането на богатства, а с радостта, любовта и покоя. "Робът" цели да разтърси, да провокира и да пробуди читателя. Макар на моменти да е мъчителна, в крайна сметка това е въодушевяваща и дълбока книга, способна да промени живота ви.
Ананд Дилвар е основател на ретрит центъра "Вижън Куест" във Вале де Браво, Мексико, където споделя своята "Революция на съзнанието" с хиляди посетители. Дилвар редовно говори за "Революцията на съзнанието" по телевизията и радиото в Мексико, където "Робът" е текст, който се изучава в университета. Отдавнашният интерес на автора към техниките за израстване са го отвели в повече от осемнадесет държави за срещи с духовни учители от различни традиции. Той е последовател на ученията на Ошо и основател на медитационния център, в който от над петнадесет години провежда ретрити, семинари и конференции.
Прочетете откъс от "Робът" на Ананд Дилвар, която излиза от издателство "Кибеа" в превод на Станислава Миланова.
Пролог
Струва си да прочетете тази книга и после да я препрочетете още няколко пъти. Езикът й е приятно прям; историята
– автентична. Та кой не е бил (а може би все още е) роб на проблемите си, на страховете и на чувството си за вина?
Авторът ни води бързо и лесно през вселената на ума към мястото, където ще открием здравия си Аз, когото – както
изглежда – успяваме да чуем единствено ако самите ние не сме в състояние да говорим.
Ананд Дилвар е обогатил знанията си за гещалт терапията, получени в американския университет, чрез
преживяванията си по време на дълги пътувания из Азия и особено Индия.
Герой на настоящата книга сме всички ние.
Той ни помага да разберем, че опитът да избягаме от реалността чрез алкохол или наркотици ни прави слепи за
заобикалящите ни чудеса.
И пак, благодарение на него, осъзнаваме, че не ценим онова, което имаме, докато не го загубим. Книгата ще
прикове вниманието ви.
Ще я прочетете на един дъх.
Тя представлява ода на живота.
Д-р Хектор Салама Пенхос,
директор на американския университет „Гещалт“
Глава 1
Щом се свестих, веднага разбрах, че нещо никак не беше наред. Очите ме боляха от ослепителна- та светлина, но не можех да примигна. Опитах се да из- върна поглед, да помръдна ръце или да покрия лицето си с длани, но не успях.
Цялото ми тяло беше парализирано, изпитвах мъчителна болка и ми беше по-студено от всякога.
Опитах се да изстена, да извикам за помощ, но безуспешно. В устата ми имаше нещо, от което гърлото ми сякаш гореше, а в ушите ми кънтеше ужасен шум.
Изминаха няколко часа, през които умът ми работеше отчаяно. После отчаянието бавно премина в ужас, след като, въпреки болката, в главата ми се оформиха няколко разбираеми мисли...
Къде съм?
Какво се случва с мен? Сигурно съм мъртъв...
В резултат на болката, ужаса и тези зловещи мисли припаднах, слава Богу, и това ми даде възможност да отдъхна.
Не знам дали минаха часове, или дни, преди отново да дойда на себе си.
Пак не можех да се движа, а очите ми бяха широко отворени. Болката бе поотслабнала, а светлината продължаваше да заслепява очите ми, но беше по-поносима. Именно тогава осъзнах, че ужасяващият шум, който чувах, представляваше нещо като затруднено дишане, дълбоко и тежко..., но не моето – в това бях сигурен.
Това физическо мъчение открехна вратата към на- пълно нов вид страдание: ментално объркване и внезапна спешна нужда от отговори.
Наистина ли бях мъртъв?
Чие дишане чувах?
Какво имаше в устата ми, та ме болеше гърлото?
Малко по малко спомените – както си мислех – за предишния ден започнаха да изплуват – купона, питиетата,
скандала с Лаура и настойчивостта на Едуард да пробвам тъпия наркотик, от който беше в такъв възторг.
– Моля ти се, спри да пиеш! Не разбираш ли, че се самоубиваш? – викаше ми Лаура. – Това ли искаш?
– Не искам да умирам – просто искам да избягам!
– Да избягаш от какво? Ти си луд!
– Да, луд съм и ти не ме разбираш! Никой не ме разбира...
Мушнах в устата си двете сини таблетки, които Едуард ми даде. Последно това си спомнях.
О, божичко! В крайна сметка го бях направил! Бях се самоубил!
Не е възможно да ми се случва! Какво ми е? Защо не мога да се движа? Защо не мога да затворя очи?
Онзи идиот ме отрови – помислих си. – И сега съм в Ада и си плащам за стореното... Още по-лошо е, отколкото си го
представях.
Много-много не вярвам в задгробния живот, но в онзи момент като че ли нямаше друго обяснение.
Моля те, Господи! Моля те да ми простиш! Дай ми още един шанс...
Звукът от отваряща се врата прекъсна мислите ми. Женски глас каза:
– Ама какъв шум вдига тази бракма!
– Само с това разполагаме. Знаеш как е тук – отвърна мъжки глас.
– Но как е възможно да имаме само един апарат за изкуствено дишане?
– Това е положението. Просто трябва да направим най-доброто, което можем.
– А какво му се е случило?
– Много е зле. Отвий го и виж сама!
Усетих как дръпнаха чаршафа от лицето ми и видях жена в бяла униформа да ме гледа с изненада и ужас.
– Но той е буден!
Мъжът до нея се наведе, за да ме види по-добре.
– Не е. Беше си така, когато го докараха. Като го оставиха в Спешното, казаха, че е претърпял инцидент, беше и яко
надрусан. Все още обаче беше в съзнание и не спираше да повтаря: Лаура, съжалявам! После изпадна в кома и
изглежда има нещо като трупно вкочаняване – не успяхме да му затворим очите.
– Ох, горкичкият! По-добре да беше умрял.
– Имаш предвид, че за нас щеше да е по-добре! Сега трябва да поддържаме жив един зеленчук – в легло, от което
някой друг има нужда. А и какво прахосване на електричество!
– Мислиш ли, че може да вижда или да чува... или да усеща нещо?
– Естествено че не, гледай...
Видях как една тръба се доближи до леглото и усетих пронизваща болка в ръката.
Боли, идиот такъв! Жив съм... Буден съм! Помощ!!!
Безуспешно се опитвах да изкрещя.
– Може да му смениш системата, като така и така сме тук – каза мъжът. – Някой трябва да полива зеленчуците!
Двамата се изкискаха. Вълна на ярост и отчаяние премина през тялото ми.
Мъжът излезе. Жената смени банката, която висеше на стойка до леглото ми, и бързо го последва.
И така, вече имах някои отговори. Припомних си разговора:
– Инцидент...
– Изпадна в кома...
– Лаура, съжалявам...
– Някой трябва да полива зеленчуците... – ...да полива зеленчуците...
– ...зеленчуците...
