След успеха на романа „Треска за лалета” на български излиза още една едновременно трогателна, но и много забавна човешка история, вдъхновила екранизация, от световноизвестната британската писателка и сценаристка Дебора Могак.
Романът „Най-екзотичният хотел „Мариголд”, чието име заимства и филмът по книгата с участието на Джуди Денч и Маги Смит, ни повежда на щуро приключение в пъстроцветна Индия, където група самотни британски пенсионери преоткриват живота и себе си, напомняйки ни, че не е важно на каква възраст е човек, а на колко се чувства.
Година след излизането на хитовия роман „Треска за лалета”, по който е създаден и едноименният филм с участието на Алисия Викандер и Кристоф Валц в главните роли, българският читател има възможността да се наслади на още една майсторски написана художествена история от популярната сценаристка и писателка Дебора Могак: „Най-екзотичният хотел „Мариголд””.
Похотливият Норман, тъжащата за покойния си съпруг Евелин, чиито деца са далеч и вечно заети, пътешестващото из целия свят семейство Ейнсли, чийто син – Адам, е гей и протеже на вече изгубилата някогашния си блясък студена кариеристка от Би Би Си Дороти Милър, породилата обществен скандал Мюриъл Донъли, която не позволява на „черните” да я докосват, властната, но добродушна Мадж Рейнхарт, която е на лов за нов съпруг, и старият ерген Греъм Търнър се отправят на шеметно пътешествие към „най-екзотичния хотел „Мариголд” в Бангалор, Индия. За примамливото място, на което се твърди, че ги очакват лукс и спокойствие, героите на Могак научават от масирана рекламна кампания, дело на авторите на проекта – педантичния доктор от индийски произход Рави Капур и далечния му братовчед с обострен бизнес нюх Сони. Пристигайки в Индия обаче, тази колоритна група британски пенсионери се натъква на реалността, която е далеч по-сива от описаното. Поддавайки се на чара на сладкодумният Сони обаче, възрастните британци се забъркват в куп комични приключения и преоткриват себе си и смисъла на живота, докато проблемите им постепенно трогват младия и харизматичен бизнесмен Сони, който става неизменна част от тази чудата и разноцветна копания.
„Най-екзотичният хотел „Мариголд” е една наистина добре написана трогателна история, изпълнена с топъл хумор и човещина.
Родената през 1948 г. във Великобритания в семейство на двама писатели Дебора Могак отново демонстрира завидното си умение да пише увлекателно и да поддържа интереса до последния ред и в романа „Най-екзотичният хотел „Мариголд”. Могак е автор на общо 18 романа и 2 сборника с разкази, както и на не един и два телевизионни сценарии, сред които Stolen и носителите на награди Goggle-Eyes и Seesaw. Телевизионният сериал на BBC Close Relations е по едноименния роман на Могак, която е написала и сценария за телевизионната продукция. Авторката на „Треска за лалета” и „Най-екзотичният хотел „Мариголд” е номинирана за Наградата на Британската филмова академия за адаптирания сценарий на филма „Гордост и предразсъдъци“ от 2005 г.
Прочетете откъс от „Най-екзотичният хотел „Мариголд”” на Дебора Могак, издадена от "Сиела".
В края на август всичко беше уредено. „Мариголд“ затвори врати за случайни посетители и отпред се появи нова табела: НАЙ-ЕКЗОТИЧНИЯТ ХОТЕЛ „МАРИГОЛД“, САМО ЗА ПОСТОЯННИ ОБИТАТЕЛИ. Цените също бяха уточнени – значително по-ниски в сравнение с техния британски еквивалент. Откакто Сони размаха камшика, апатичният персонал беше приведен в действие: стаите бяха подготвени, салонът беше пребоядисан и беше инсталирана рампа за инвалидни колички. Въпросът с визите беше решен и бяха договорени нискотарифни полети чрез агенция „Блейнем Травъл“, където работеше Полин.
Както беше упоменато и в брошурата, Индия беше страна на контрастите. Трудна за проумяване и често водеща до отчаяние, затънала в бюрокрация и корупция, в същото време тя беше и място, където – стига да почукаш на правилната врата – нещата се случваха като на магия. Сони гарантираше за това. Скоро ще свикнеш, драга ми госпожо – каза той на Полин по телефона. – Тук не му викаме „да напълниш шепата на някого“. Тук казваме „искам да ти подържа ръката“.
И наистина, до този момент братовчедите не се бяха провалили. А допреди тази обща авантюра двамата почти не се познаваха. Разделени още в детството, придирчивият доктор и безочливият предприемач имаха малко общо помежду си. Досега. Само дето се посдърпаха за името на компанията: по мнението на Сони „Рависън“ придаваше твърде голяма тежест на братовчед му – кой в края на краищата теглеше ярема?! Но пък „Сонирав“ звучеше твърде тромаво и той трябваше да признае, че истинското му име, Сунил, не върви в никаква комбинация. С изключение на това обаче двамата бяха еднакво усърдни в общото дело.
Но в Дълуич напрежението растеше. Рави вече беше мотивиран и целеустремен човек. Затваряше се в кабинета – стаята, до която Норман вече нямаше достъп – и прекарваше вечерите приведен над компютъра. Отслабна още повече, ако това изобщо беше възможно, и погледът му стана маниакален. От устата му взеха да излизат нетипични за него думи и изрази – „приоритет“, „като теглим чертата“, „като вдигнем летвата“. Полин обаче подозираше, че това „вдигане на летвата“ няма нищо общо с неговия новопридобит нюх за бизнес, а е свързано с ненавистта към баща ѝ.
Естествено, съжителството под един покрив със стар човек не беше никак лесно. На практика след дългото лято положението беше стигнало критичната точка. Разбира се, самата Полин изпитваше противоречиви чувства към баща си. На нея обаче това ѝ беше позволено.
– Защо с пациентите си толкова мил? – питаше Рави тя. – А към него си толкова гаден?
– Те са работата ми.
– Тогава си представи, че и той ти е пациент.
– Но не е – отвърна Рави. – Той е противен, егоистичен дърт звяр.
– Не го наричай така!
– И ти го правиш.
– Аз съм му дъщеря. – Полин го изгледа гневно. – На теб ти е лесно да си добър син. Вашите живеят чак в Индия.
– Точно така. Ето защо и баща ти трябва да отиде там.
***
Норман отказваше да замине.
– Вие се опитвате да се отървете от мен – изблея той. – Цял живот съм бил непрекъснато на път. Човек не заслужава ли поне на тия години да си отдъхне? – Очите му се навлажниха. – Аз съм на седемдесет и шест, скъпо момче. Желанието ми е в последните си дни на този свят да съм близо до единственото си дете.
– Но тя е на работа по цял ден – възрази Рави. – Само си помисли какво слънце и каква компания ще има там!
– Не се тревожи, няма да съм още дълго на тая земя – каза Норман. – После вече няма да ти създавам неприятности.
Глупости – каза си мислено Рави, – ти ще ни надживееш и двамата. Както я караш, точно така ще стане. Рави вече трудно си поемаше дъх. Най-вероятно беше в начален стадий на емфизем, резултат от пасивното тютюнопушене.
– Щом като Индия е такова чудо на чудесата – продължи Норман, – защо я напусна?
– Защото медицинските съоръжения и екипировка тук са по-добри.
– А! – Норман изсумтя присмехулно. – Май си вкара автогол!
– Искам да кажа бяха – поправи се Рави. – Но оттогава всичко се промени до неузнаваемост.
Полин погледна съпруга си. Баща ѝ беше способен да извади наяве неговите най-лоши страни: в негово присъствие Рави придобиваше двойствен морал, ставаше самодоволен, фарисействаше. Подозираше, че Рави и нея вече не смята за особено привлекателна. Понякога я гледаше странно, изучаваше чертите на лицето ѝ и погледът му задълго се задържаше върху брадичката.
Полин изведнъж осъзна: бракът ѝ беше изложен на риск. Представи си как след работа Рави се отправя към друга къща, отпуска се в непознато кресло. Видя го съвсем ясно: беше въпрос на месеци той да си намери друга жена; очевидно бедствието беше много по-голямо, отколкото личеше на пръв поглед. Полин остави брошурата върху коляното на баща си.
– Прегледай я по-внимателно, татко. Аз ще дойда с теб, за да те настаня. – Тя му се усмихна. – Ти ще бъдеш нашият първопроходец.
– Да, бе – отвърна Норман. – С други думи, ще бъда сам-самичък.
– Разбира се, че не. Рекламната кампания едва започна. Вече имаме много обаждания. – Всъщност само две, но и това беше някакво начало. – А после ще идвам да те навестявам често. Ето, виж. – Тя посочи брошурата. – Имаме специални пакети за роднини. Те могат да се комбинират със седмица на море, Бангалор е само на двеста километра от Керала. И Гоа не е далече. Тоби и Юнис прекарват всяка зима в Гоа. Помниш ли ги – твоите някогашни съседи?
– Естествено, че ги помня. Не съм чак такова куку, както ти е известно.
– За езика също няма защо да се притесняваш – обади се Рави. – Там всички говорят английски – все пак вие дълго време сте владели това място. Ще видиш, че все още почитат британците – добрата стара учтивост.
Норман присви очи.
– Стига си ме баламосвал. Пратете ме някъде в Англия и ще си кротувам…
– Вече никой не иска да те вземе…
– Не стъпвам в проклетата Индия! Тя ще ме умори. Ако преди това не ме умори тая операция.
В понеделник предстоеше да приемат Норман в „Сейнт Джуд“ за операция на простатата. Рави вече не издържаше вонята в банята, нито опикания килим. Затова развъртя няколко телефона и включи тъста си в списъка с чакащи. Така щеше да махне стареца от къщи поне за два дни.
В понеделник сутрин Рави лично го закара в болницата. Седнал отпред до него, Норман беше необичайно мълчалив. За момент на Рави чак му дожаля за дъртото копеле.
– Това е съвсем рутинна операция – подхвана той. – Няма от какво да се боиш.
– Сега като сме насаме… – Норман понижи глас. – Като мъж на мъж…
– Всичко ще бъде наред по оня въпрос.
– Старият чеп… – Норман си пое дъх. – Между нас да си остане, ама вече не е като едно време. Още един пирон в ковчега.
– Нищо няма да се промени, само дето ще еякулираш по-скоро навътре, отколкото навън.
Последва смаяно мълчание. Рави остана много доволен от ефекта, който думите му произведоха. Трафикът около тях отново се раздвижи и пое напред.
– Я пак? – подкани го Норман.
– Спермата ще се връща обратно в семенните торбички. Но ти ще получаваш ерекция както обикновено. – Рави произнесе това с чувство, тъй като току-що беше получил сметката за телефон и интернет – доказателство, че дъртият мръсник продължава да се възползва от неговия компютър.
Именно тоя разговор подсказа на Рави една идея.
През обедната почивка той взе асансьора до генито-уринарното отделение на болницата. Изгаряше от желание Норман да постъпи в „Мариголд“ – не само по очевидните причини, но и като един вид поличба за бъдещето. Ако Норман заминеше, други също щяха да го последват. Под външността на рационален човек у Рави се таеше дълбока и упадъчна склонност към суеверия. Навремето в Индия, в един друг живот, той често се пазареше с боговете – отиване до храма в някой предвещаващ добро ден, поднасяне на захаросани плодове като приношение.
Тук обаче се налагаше да прибегне до човешка намеса. Рави влезе в отделението и взе да издирва своя приятел д-р Амир Хюсеин.
