След като беше продаден в тираж от 4 млн. екземпляра в над 45 държави и получи редица литературни награди, вълнуващият мемоар на Тара Уестоувър "Образована" излиза за първи път на български език.
Със силната проницателност, която отличава всички велики писатели, американската авторка разказва необикновената си лична история за съзряването, образованието и възможностите, които дава то – перспективата да погледнеш на живота с нови очи и волята да го промениш завинаги.
Веднага след първото си издание "Образована" оглавява престижната класация на вестник "Ню Йорк Таймс", където се задържа 132 последователни седмици. Заглавието влиза в списъка на "Ню Йорк Таймс" с най-добрите книги за 2018 г. и е избрано за книга на годината на Американската асоциация на книгоразпространителите. Не закъсняват и хилядите затрогващи отзиви на читатели не само в САЩ, но и по целия свят. Ето защо през 2019 г. Уестоувър получава своето заслужено място сред 100-те най-влиятелни личности на списание "Тайм".
Причината за успеха на книгата не е случаен. "Образована" е универсален разказ за борбата да се изградиш като личност. Това е история за жестоката семейна лоялност и мъката, която идва с прекъсването на връзките с най-близките.
Тара Уестоувър е родена в семейство на мормони, което прекарва живота си в подготовка за Края на дните. Баща ѝ смята, че правителството цели да промие мозъците на всички, които се възползват от услугите и програмите на държавните институции, така че децата Уестоувър не посещават училище и не ходят на лекар. Всички рани, мозъчни сътресения и дори изгаряния от експлозии са третирани с билки и енергийно лечение от майка им. Тара няма акт за раждане, училищно досие или медицински картон. Според правителството тя изобщо не съществува. Семейството е толкова изолирано от обществото, че няма кой да се погрижи децата да получат образование или да се намеси, когато един от по-големите ѝ братя се превръща в насилник.
Докато расте, баща ѝ става все по-радикален, а брат ѝ все по-агресивен. На шестнайсет Тара решава да се самообразова. Стремежът ѝ за знания я отвежда далече от планините на Айдахо, през океани и континенти, чак до Кеймбридж и Харвард. Но дали пътят към дома не се оказва затворен завинаги?
Прочетете откъс от "Образована" от Тара Уестоувър, която излиза от издателство "Ентусиаст". >>>
ПЪРВА ЧАСТ
Първа глава
Избери доброто
Най-ясният ми спомен не е точно спомен. Това е нещо, което си представях, след което започнах да си спомням като действително случило се. Споменът се зароди малко преди да навърша шест години. Баща ми ни разказа една история толкова детайлно, че в главите на мен, братята и сестра ми се изградиха различни картини, включващи стрелба и викове. В моята имаше щурци. Това е звукът, който чувам, докато със семейството ми се спотайваме в тъмната кухня, криейки се от федералните, заградили къщата. Жена се пресяга за чаша вода и силуетът ù се очертава на лунната светлина. Изстрелът прогърмява като камшичен удар и тя се стоварва на земята. В моя спомен жената, която пада, винаги е мама. В ръцете си държи бебе.
И досега не мога да си обясня бебето – все пак аз съм най-малкото от седемте деца на майка ми, – но както вече казах, това не се е случило наистина.
Една вечер, година след като баща ми разказа тази история, се събрахме, за да ни почете от пророчеството на Исая за Емануил. Седна на дивана в цвят горчица и разтвори огромната Библия в скута си. Майка ми се беше настанила до него. Останалите бяхме разпръснати по дебелия кафяв килим.
– Той ще се храни с мляко и мед – забоботи баща ми с тих и монотонен глас, изморен от цял ден мъкнене на скрап, – докле се научи да отхвърля лошото и да избира доброто.
Последва напрегната тишина. Седяхме в мълчание.
Баща ми не беше висок, но умееше да приковава вниманието. В излъчването му имаше загадъчна и свята тържественост. Големите му ръце бяха груби – като на човек, който цял живот е извършвал тежък физически труд – и стискаха здраво Библията.
Прочете пасажа на глас още веднъж, след което отново и отново. С всеки път тонът му се покачваше все повече. Очите му, които допреди няколко минути бяха подпухнали от умора, сега се бяха ококорили възбудено. Каза ни, че тук се провежда божествена доктрина и щял да се допита до Господ.
На следващата сутрин татко изхвърли прясното и киселото мляко, както и сиренето от хладилника ни, а вечерта се прибра с двеста литра мед в пикапа си.
– Исая не казва кое е лошото, млякото или медът – усмихна се татко, докато братята ми сваляха белите туби в мазето. – Но ако Го попитате, Господ ще ви каже!
Когато татко прочете пасажа на майка си, тя се изсмя в лицето му.
– В чантата ми има няколко пенита, вземи ги. Точно толкова струва тази глупост.
Баба имаше слабо, ъгловато лице и безкраен запас от фалшиви сребърни и тюркоазени индиански бижута, които висяха на гроздове от издължените ù шия и пръсти. Понеже живееше надолу по хълма от нас, в близост до магистралата, ù казвахме „баба от хълма“, за да я различим от майката на мама, която живееше на десетина километра на юг в единствения град в окръга с единствения светофар и магазин за хранителни стоки. Тя беше „баба от града“.
Татко и майка му бяха като котка и мишка. Спокойно можеха да си говорят в продължение на цяла седмица и да не се разберат за нито едно нещо. Любовта към планината беше единственото, което ги свързваше.
Семейството на баща ми живееше в основата на Бъкс Пийк от половин век. Дъщерите на баба се бяха оженили и преместили, но татко беше останал и си беше построил проста жълта къщурка, която никога нямаше да завърши напълно. Тя се намираше нагоре по хълма от къщата на майка му, до чиято поддържана ливада той беше заврял едно от многото си сметища за скрап.
Двамата се караха ежедневно за боклуците в сметището, но още по-често спореха за нас, децата. Баба смяташе, че трябва да ходим на училище, вместо „да се шляем из планината като някакви диваци“. Татко отвръщаше, че общинското образование е тактика на правителството, целяща да отдалечи децата от Господ.
– Ако ще пращам децата си на училище, по-добре да ги предам директно на дявола – казваше той.
Господ нареди на татко да сподели откровението с хората, които живееха и се трудеха в сянката на Бъкс Пийк. В неделя почти всички се събирахме в църквата – параклис в лешников цвят, близо до магистралата, със скромна камбанария, типична за мормонска обител. Татко привика бащите още докато се надигаха от църковните пейки. Започна с братовчед си Джим, който го слушаше с усмивка, докато татко размахваше Библията и разкриваше греховността на млякото. Джим се засмя, потупа татко по рамото и заяви, че няма праведен Господ, който да лиши човека от домашния ягодов сладолед в горещия летен следобед. Съпругата му го хвана под ръка и докато минаваха покрай нас, усетих лека миризма на тор. И тогава се сетих: огромната ферма за млечни продукти на километър северно от Бъкс Пийк беше именно на Джим.
След като татко започна да проповядва против млякото, баба натъпка хладилника си с млечни продукти. По принцип двамата с дядо пиеха само обезмаслено, но много скоро се заредиха с всякакво – с два процента масленост, пълномаслено, дори шоколадово. Явно смяташе, че задължително трябва да удържи точно този фронт.
Закуската се превърна в проверка на лоялността. Всяка сутрин семейството ми се събираше около голямата маса от червен дъб, за да хапне или многозърнеста закуска с мед и меласа, или многозърнести палачинки, отново с мед и меласа. И тъй като все пак бяхме девет души, палачинките никога не бяха доизпечени. Нямах нищо против зърнената закуска, ако можех да я накисна в мляко, за да се напои и омекне, но след откровението я ядяхме с вода. Все едно гребеш от купичка с кал.
Не след дълго започнах да си мисля за всичкото мляко в хладилника на баба, което просто щеше да се развали. После се научих да пропускам закуската и да отивам директно в обора. Хвърлях храна на прасетата, зареждах хранилките на кравите и конете, след което прескачах оградата за добитъка, заобикалях обора и отивах у баба.
Една сутрин бях седнала до плота и наблюдавах как баба ми сипва корнфлейкс в купичка.
– Не би ли искала да тръгнеш на училище?
– Не бих – отвърнах.
– Откъде знаеш, като никога не си ходила? – излая баба.
Заля корнфлейкса с мляко и ми подаде купичката,
след което кацна на барстола точно срещу мен, за да наблюдава как тъпча препълнени лъжици в устата си.
– Утре заминаваме за Аризона – каза тя, но аз вече знаех. Двамата с дядо винаги отпътуваха с напредването на есента. Дядо все повтаряше, че вече е прекалено възрастен за зимите в Айдахо – кокалите го боляха от студа. – Стани рано и се приготви. Някъде около пет часа. Ще те вземем с нас и ще те запишем на училище.
Размърдах се на стола си. Опитах се да си представя училището, но не успях. Вместо това се сетих за неделното училище, което посещавах всяка седмица и което ненавиждах. Момче на име Арън беше казало на момичетата, че не мога да чета, защото не ходя на училище, и сега никой не ми говореше.
– Татко разреши ли?
– Не – отвърна баба. – Но докато разбере, че те няма, вече ще сме далеч. – Остави купичката ми в мивката и зарея поглед през прозореца.
Баба беше като природно бедствие – нетърпелива, настойчива, хладнокръвна. Трябваше да отстъпиш крачка назад, за да я огледаш. Боядисваше косата си черна, което подсилваше още повече и без това строгите ù черти – особено веждите, които всяка сутрин подчертаваше в плътни извивки. Винаги ги правеше прекалено дълги и лицето ù изглеждаше някак разтеглено. Високата им чупка пък ù придаваше леко отегчено, почти саркастично изражение.
– Трябва да ходиш на училище – отбеляза.
– Татко няма ли просто да те принуди да ме върнеш? – Баща ти не може да ме накара да направя каквото и да било – изправи се баба и подпря юмруци на хълбоците си. – Ако иска да те върне, ще трябва първо да дойде да те вземе. – Баба се поколеба и за момент сякаш се засрами. – Вчера говорих с него. Няма как да те прибере поне в следващите няколко седмици. Изостанал е със строежа на онази барака в града. Не може да тръгне към Аризона, докато времето е хубаво и с момчетата могат да се възползват от все още дългите дни.
