"Небето се завърна" - обсебващият роман на Клара Санчес вече е на книжния пазар у нас

В един тресящ се от буря самолет Патрисия, испанска манекенка с уреден и почти безгрижен живот, чува от случайната си съседка по място, че някой от близките ѝ хора ѝ мисли злото. В ежедневието ѝ започва поредица от странни професионални и битови злополуки, които я карат да се стресне, да се опита да разбере кой иска да я премахне от пътя си, а и да направи преоценка на съществуването си. Белязани дотогава от постиженията и спокойствието, изведнъж кариерата и битието ѝ потичат в тревожното русло на пророчеството.

Докато търси виновника за сполетелите я беди, тя открива нелицеприятни истини за себе си, за мъжа си особняк, когото обича горещо, за родителите и сестра си и за началниците и колегите си в модната агенция. Патрисия излиза от досегашния удобен житейски и професионален пашкул и проглежда. През нейните очи виждаме каква е цената на успеха, колко крехък и непостоянен е той и как понякога дори близките ни хора могат да ни причинят големи страдания.

Днес – 14 април, излиза от печат романът "Небето се завърна", за който испанската писателка Клара Санчес беше удостоена с авторитетната награда "Планета".

"Небето се завърна" е обсебващ, изкусно построен разказ за цената на успеха.

Клара Санчес е сред най-ярките представители на съвременната испанска литература. Произведенията й се издават в стотици хиляди екземпляри и са преведени в десетки страни по света. През 2000 г. авторката е удостоена с награда Алфагара за романа „Последни новини от рая“. Десетилетие по-късно с „Това, което името ти крие“ тя печели „Надал“, най-престижното литературно отличие на Испания, което се връчва от 1944 г. насам, а сред имената на лауреатите се открояват творци като Мигел Делибес, Кармен Лафорет и Рафаел Санчес Ферлосио. През 2013 година романът „Небето се завърна” се сдоби с голямата награда „Планета” и затвърди популярността на Клара Санчес като майстор на напрегнатия наратив със собствен, уникален почерк.

Българската публика ще има удоволствието да се срещне с писателката на 13-15 май тази година в София и Пловдив. Гостуването се осъществява със съдействието на Институт Сервантес.

Прочетете откъс от романа>>>

И точно тогава, сякаш тези нейни думи бяха отприщили някакъв вид енергия, самолетът започна да се вдига и пропада и да се кандилка ту на едната, ту на другата страна, а количката със закуските полетя като стрела надолу по пътеката и стюардесите разгънаха бързо седалките си и затегнаха предпазните си колани с видимо притеснен израз. От усмихнати изведнъж бяха станали сериозни. Количката със закуските се тресеше някъде из самолета и командирът помоли да запазим спокойствие и да не напускаме местата си. Една госпожа обаче не можа да устои на напрежението и се разплака зад гърба ни. Вивиана ме хвана за ръката. Трите стюардеси също се хванаха за ръце, което май не беше добър знак.

– Не обичам да летя, действа ми потискащо – каза Вивиана, – затова пия непрекъснато.

Стиснах й леко ръката, за да й внуша чувство за сигурност. И двете гледахме точно напред, към сивите облегалки, докато телата ни се друсаха над покритите от снегове планински зъбери.

„Преминаваме през турбулентна зона, запазете спокойствие“, чу се гласът на пилота и точно в този момент плачещата госпожа ревна по-силно и после още по-силно и всички заизвръщахме глави към нея, за да забравим собственото си безпокойство. Беше изгубила напълно контрол върху нервите си.

– Горката жена – каза Вивиана. – Трябва й да се освободи от напрежението, отдавна носи в съзнанието си прекалено тежко бреме и властно обсебилата я мисъл, че ще се разбием, й дава възможност да прогони навън печалните демони, които носи в себе си.

Аха, значи Вивиана най-вероятно беше психолог и бе участвала в някакъв конгрес в тази област. Но моментът никак не беше за въпроси, по всичко личеше, че изживяваме последните мигове от живота си. Стана ми много мъчно, че те са толкова трагични и че трябва да се простя с този свят. За някои хора животът понякога е бреме, но аз винаги, абсолютно винаги, го бях обичала и не исках да се примиря смисълта, че се приближавам към смъртта си, както не искаше и отчаяната жена четири реда зад мене. Беше невъзможно, ужасно и напълно нелогично да не видя повече Елиас, да не прекрача повече прага на дома си и утре сутринта да кажат на масажистката, че тялото ми се е размазало върху коравата и студена земя на някакво запокитено някъде из картата място и че тя трябва да се върне обратно със сгъната, празна носилка. Усетих в стомаха си ледения въздух и пустошта на зеещата огромна празнота, която щеше да ме приеме след малко. Досега не ми беше идвало на ум да си направя завещание и не си бях платила сметката за химическото чистене. От няколко месеца не бях виждала родителите си и не бях поблагодарила на Даниела, нашата домашна помощница, за малката оранжерия, която беше стъкмила в градината. И за голямо мое съжаление щях да освободя пътя пред друга манекенка да ме замести и да обере овациите в репортажа на Ел.

Това бяха няколко дълги секунди на черни мисли – повече от черни, ако има още по-тъмен цвят от черния, докато Вивиана се обърна към мен с широко облещени очи – опитваше се да отнесе със себе си един последен и възможно най-ярък образ от този свят и ме хвана и за другата ръка. И двете й ръце трепереха, потяха се, бяха грапави. Най-вероятно жадуваше да усети топлината на друго човешко същество по пътя, от който няма връщане назад. Аз също. Самолетът се сриваше едва ли не стремглаво към снега. Пътничката с печалните демони в главата крещеше, а един мъж на задната седалка се молеше. И всред надвисналите над главите ни гибел и трагедия единственото, което усещах сега, бяха ръцете на Вивиана. Пръстените й се подаваха измежду вплетените ни ръце и лъщяха. Лъщеше и потта, която се стичаше от челото й.

– Чуй ме добре – каза тя, като стегна още по-здраво ръцете ми в своите. – Има човек – и стисна силно очи, сякаш за да види нещо вътре в тях, – който иска да умреш. Усещам го много силно, сякаш съм вътре в сърцето на този човек, но не и в ума му, защото не знам нито кой е, нито защо желае твоето нещастие.

Не проумявах нищо. Попитах я защо ми казва това точно в този момент, тъкмо когато ще се разбием.

– Нормално е да не ме разбираш – каза тя, – не си подготвена, затова. Замълча за секунда, докато багажниците заплашваха да зейнат всеки момент върху главите ни, а седналите насреща, срещу тоалетните, стюардеси ни гледаха с невиждащ поглед и ужасено изражение.

– И без това ще се пребием. Няма нужда някой да иска да умра – казах й с ненужно креслив глас и кой знае защо си обух обувките.

– Няма да се пребием, днес няма. Ще излезем от бурята и ще се върнем по домовете си. Но има човек, който иска да не си жива и това е истина, една от малкото истини, за които съм сигурна. – Още ми стискаше ръцете. – При тая суматоха не мога да разбера дали става дума за мъж или за жена, дали за приятел или за враг, за роднина, за ревнива съперница, за отмъстителен любовник. Всекиго може да гризе стремеж да ти стори зло. Не е лесно да потиснеш желание, а за съжаление желанията се сбъдват прекалено често.

Реалната гибел минаваше на втори план. Нищо чудно това да беше психологическа маневра от нейна страна, за да отклони вниманието ми от надвисващата над нас трагедия.