Дали награда за режисура в Кан, Райън Гослинг в главната роля и вкус към кървища/корави мъжаги тип „правя каквото трябва, пък да става каквото ще” са достатъчно условие за направата на добър филм? Не и този път.
В „Drive: Живот на скорост” има нещо изначално сбъркано и дори секси бедрата на Гослинг не успяват да поправят нещата. Първо – саундтракът е доста… ами, неприятен, даже е леко дразнещ. Второ – сюжетът е малко глуповат (не съм чела книгата, по която е направен филмът, но каквато и да е тя, в случая е все едно). Иначе в проточващи се (сякаш часове) кадри (евала, датско кино), близки планове и зрелищни коли-надбягвания, куршуми и кръв, имаме уникалния шанс да проследим историята на един холивудски каскадьор (да, нашето момче – Райън). Хубавецът има краткотрайни и безболезнени връзки със съмнителни личности – разбирай, включва се в обири през тъмните часове на денонощието. 
В тези адреналинови схеми героят на Гослинг е само шофьорче и си има железни правила – не носи оръжие, чака 5 минути, през които е „техен”, но каквото и да се случи след това - не е негова работа. Всичко е чудно, но това, което обърква нещата е миловидната Ирен (Кери Мълиган), в която нашият хубавец се влюбва. Независимо от факта, че тя е омъжена за друг. И така – тададам – съпруг екс затворник, сладко хлапе и последен ръкав на мафията, една „оплетена” история с дългове и сурови престъпници – воала "Drive: Живот на скорост" (2011).
Като цяло - филмът е муден, любовната история изглежда доста наивна, а „престъпниците” са някакво много жалко подобие на своите чичковци от „Кръстника” например. И изобщо - не е хубаво да смесваш екшън с визия, предполагаща по-емоционални и дълбоки умозаключения. Така има две групи разочаровани - онези, отишли за зрелища и адреналин, и другите, надяващи се да гледат нещо смислено...
