Тази седмица 84-годишната Мария Стефанова спечели „Аскеер“ за главна женска роля. Петя Дикова разговаря с обичаната от няколко поколения актриса.

Пенсионират ви на 55. Как понесохте това принудително пенсиониране, този удар?
Този ужас в живота на един човек по-добре да не го споменаваме вече. Аз искам да го забравя това от своя живот. Той ме спъна за 25 години, но не успя да ме сломи, защото ние продължихме. Ние бяхме извадени, дори и по-големите от мен артисти даже – Славка Славова, Таня Масалитинова… Това бе гръбнакът на Народния театър.

Поставихме с тях едно представление и започнахме да обикаляме страната. Сработихме се, слушахме се, смеехме се, закачахме се. Гец разцъфна вече не като положителен герой, както целият народ го познава. Той играеше съмнителен герой, който вкарва в ужас две възрастни дами, а публиката полудяваше в залата.

Ние се лъжехме така по детински на нашата възраст, че сме нещо като малък филиал на Народния театър. Нито едно представление не сме отложили, обикаляхме България от край до край и пак, и пак.

Да не ви разказвам на какви сцени сме играли. Какъв студ сме брали, каква прашна прах сме дишали, в какви занемарени сцени сме играли, обаче ние взехме нашите копринени рокли и танцувахме. Публиката долу треперят с кожуси, с шапки, обаче пляскат и викат. Радват се. Това беше най-сладко горчивия хляб, който сме яли.

След принудителната пауза от 25 години се връщате на бял кон. Имате четири представления в момента.
И други две още играех. Добре съм. Щом работя, съм добре. Щом работя, съм жива. Може би съм най-възрастната работеща актриса жена. Но това не ме потиска. Напротив това ме прави по някакъв начин по-специална някой път. Аз имам няколко думи, строго забранени за мен, една от която е самосъжаление или самозаблуда.

Ще споделите ли специалния ритуал, който имате преди всяко представление?
За мен гримьорната винаги е била нещо като малкия параклис на артиста преди работа, преди сцената. Там се чувствам в друго, съвършено отделено място, отделно място, специално място. Обичам да мълча. Имам една цигара, която ми се полага за целия ден. Имам едно кафе и тръгвам. Зад кулисите, за да помълча сама. И тогава се моля само на майка си. Умирам от страх и сърцето ми бие до пръсване, до момента, в който стъпя на сцената и прожекторът ме погледне. Погледнем се, погледна залата и видя тъмнината, която чака. И нещата тръгват от само себе си, защото аз дишам с тях.

Кой е най-красивият период в живота на една жена?
Всеки период е красив. Ако жената е красива вътре, ако душата е красива. Младостта помага, красотата много помага, но и много пречи. Ако някой си мисли, че тя е красива, тя направи кариерата си, защото е красива. Не, това е голяма измама. Красотата е до време.

Вижте целия разговор във видеото горе.