В изцяло нов превод на български език излиза продължението на вечната класика от Луиза Мей Олкът, в което обичаните сестри Марч от "Малки жени" се превръщат в "Добри съпруги".
Времето лети и животът на всички от семейство Марч се променя неусетно. Мег, Джо, Бет и Ейми са безкрайно различни по характер и всяка от тях стъпва в живота на възрастните по свой начин. Всяка от тях има своите мечти и е готова да се изправи пред ред предизвикателства, за да ги постигне. Но и всяка от тях трябва да научи нови уроци.
С наближаването на сватбата на Мег и Джон момичетата осъзнават, че освен обичта си една към друга и подкрепата на близките си, вече имат и нещо друго – а именно любовта на мъжете, които са спечелили сърцата им. А тази любов има нужда от всекидневни грижи.
Дори бунтарката Джо, която успява да осъществи така бленуваното пътешествие до Ню Йорк, неусетно укротява бурния си нрав. Защото там я очакват първите разочарования – първоначалният писателски неуспех, но и неочаквани успехи – работата за местен вестник. Както и красива неочаквана любов...
С присъщото си чувство за хумор Луиза Мей Олкът успява да пресъздаде неизбежните семейни търкания, битовизмите и предизвикателствата пред всяка двойка при появата на първото дете; търсенията на всеки млад човек, напуснал за пръв път комфорта на майчиното гнездо; както и животът такъв, какъвто е – противоречив и изискващ компромиси в отношенията с другите, но пък и хармоничен и изпълнен с любов.
"Добри съпруги", също като своя предшественик "Малки жени", е романтична история, в която щастието, разочарованията и неочакваните обрати се преплитат в сложна плетеница. Книга, предавана от поколения на поколения, от майка на дъщеря, от приятелка на приятелка, в която вярата в доброто има своето достойно място и в наши дни.
Прочетете откъс от "Добри съпруги" от Луиза Мей Олкът, която излиза от издателство "Сиела" в превод на Евелина Пенева. >>>
Глава първа
СЛУХОВЕ
Най-добре ще е да се заемем с ширещите се приказки за семейство Марч, щом искаме да започнем начисто и да се появим спокойни на сватбата на Мег. Освен това ще си позволя да направя уговорката, че ако на някои от възрастните читатели „любовните трепети“ в историята им идват множко – страхувам се, че така ще им се стори, затова пък не очаквам подобни укори от страна на младите, – то само мога да им отвърна с думите на госпожа Марч: „Какво друго да очаквате, след като у дома имам четири весели момичета и шеметен младеж за съсед?“.
Изминалите три години са донесли някоя и друга промяна в тихия семеен дом. Войната е завършила и господин Марч е в безопасност у дома, посветил се е на книгите си и на малката енория, която го счита за свой пастир по призвание и по благодат. Той е скромен, начетен, богат на мъдрост мъж, а мъдростта превъзхожда учението, също на оная щедрост, според която всички хора са „братя“, и благочестивост, която облагородява и възвисява характера.
Бедността и непоклатимата почтеност му пречеха да постигне по-сериозни светски успехи, затова пък неговите човешки качества привличаха към него възхищението на мнозина с лекотата, с която сладките треви привличат пчелите, а той естествено им даваше меда, в който житейските изпитания, преживени през неговите петдесет години, не бяха допуснали и една капчица горчивина. Сериозните младежи намираха сивокосия учен толкова млад по сърце, колкото бяха самите те. Сериозните и угрижени дами инстинктивно му споделяха съмненията си, сигурни, че у него ще срещнат, предложена с най-голямо внимание, съпричастност и най-мъдър съвет. Грешниците изповядваха греховете си на този чистосърдечен възрастен мъж и получаваха както порицанието, така и спасението. Даровитите намираха в негово лице другар. Стремящите се към успеха съзираха искрите от стремления, които бяха по-благородни от техните, и дори материалистите признаваха, че убежденията му имат своята красота и основание, макар подобни убеждения да „не дават отплата“.
На хората, които не принадлежаха към този дом, им се струваше, че петте енергични жени ръководят живота в къщата и в много отношения това беше именно така, но тихият образован мъж, който седеше сред книгите си, все така си оставаше глава на семейството, съвестта на дома, негова котва и източник на утеха. Към него именно винаги се обръщаха заетите, притеснени жени в бурни моменти и откриваха в негово лице съпруг и баща в най-истинския смисъл на тези свещени думи.
Момичетата поверяваха сърцата си на майка си, а душите си на своя баща и на двамата си родители, които живееха и вярно се трудеха за тях, даваха обич, която растеше с времето и ги обвързваше нежно ведно със сладка връзка, която придаваше благослов на живота и надмогваше смъртта.
Госпожа Марч беше пъргава и сърдечна, макар и доста посивяла от времето, когато я видяхме за последно. Точно в този момент дотолкова беше погълната от делата на Мег, че болниците и домовете, които все още бяха пълни с ранени „момчета“ и войнишки вдовици, несъмнено изпитваха липсата на майчинските ѝ мисионерски посещения.
Джон Брук изпълняваше своя дълг в продължение на година, беше ранен и изпратен у дома, а след това не получи позволение да се завърне на фронта. Не получи отличия, нито нашивки, макар да ги заслужаваше, защото на драго сърце беше рискувал всичко, което има, защото животът и любовта са изключително ценни, когато са в разцвета си. Примири се с освобождаването от военна служба и се посвети на задачата да се възстанови, да организира препитанието си и да пести средства, с които да осигури на Мег дом. С разум и непоклатима любов към независимостта, които му бяха присъщи, той отказваше предложенията на господин Лорънс, които бяха повече от щедри, и прие мястото на счетоводител. Много по-добре се чувстваше да печели скромна заплата, отколкото ако рискуваше взети назаем пари.
Мег прекара времето на неговото отсъствие в работа и очакване. Израстваше като жена, усъвършенстваше се в изкуството на управлението на дома и с всеки изминал ден ставаше все по-хубава, защото любовта неимоверно разкрасява. Продължаваше да храни стремежите и надеждите, които имаше като младо момиче, и изпитваше известно разочарование от скромното начало на новия си живот. Нед Мофат наскоро се беше оженил за Сали Гардинър, Мег неволно съпоставяше изисканата им къща и карета, многото подаръци и великолепния тоалет със своите и тайно ѝ се искаше и тя да има такива. Завистта и недоволството обаче бързо се стопяваха, щом си помислеше колко много любов и усилия е вложил Джон в малкия дом, който я очакваше, и когато седяха заедно в здрача и обсъждаха дребните си планове, бъдещето винаги ставаше толкова красиво и безоблачно, че забравяше великолепния живот на Сали и се чувстваше най-богатото и щастливо момиче в целия християнски свят.
Джо повече не се върна при леля Марч. Старата дама толкова много беше харесала Ейми, че я подкупи с предложение за уроци по рисуване при един от най-добрите учители. За подобна възможност Ейми би работила и при далеч по-дръпната и взискателна господарка. Затова сутрин Ейми изпълняваше задълженията си, а следобед се отдаваше на удоволствието от рисуването и животът ѝ се развиваше прекрасно. Междувременно Джо се посвети на литературата и на Бет, чието състояние си остана крехко дълго след като треската беше останала в миналото. Не можеше да се каже, че е болна, но така и не стана пак предишното румено и здраво момиченце, макар винаги да беше изпълнена с надежда, щастие и спокойствие и заета с любимите си тихи задължения. Всички я обичаха и се беше превърнала в ангел за този дом, дълго преди близките ѝ, които най-много я обичаха, да го осъзнаят.
Вестникът плащаше на Джо по долар за колонката с нейните „боклуци“, както сама ги наричаше. Тя се чувстваше като богата жена и прилежно заплиташе и разплиташе своите малки романси. В трескаво работещия ѝ ум обаче зрееха величави планове, а старата кухненска кутия в мансардата бавно се пълнеше с оплесканите с мастило листове от ръкописа, който един ден щеше да прослави надлъж и нашир името на семейство Марч.
Лори беше изпълнил дълга си и заминал за колеж, за да зарадва дядо си. Там не се преуморяваше с учение и го караше весело, за да зарадва себе си. Превърнал се беше в любимец на всички благодарение на своите пари, обноски, прекрасните си заложби и обичливото си сърце, което постоянно го вкарваше в беля. Вечно измъкваше другите от сътворените лично от тях поразии и имаше огромна опасност да бъде разглезен. Вероятно точно така щеше да се случи и с него, както с много други обещаващи момчета, само че той притежаваше талисман срещу злото и този талисман беше споменът за обичния възрастен човек, който се беше посветил на неговия напредък, за майката на неговите приятелки, която бдеше над него като над свой собствен син, и накрая, но не и по значение, го пазеше мисълта за възхищението, което изпитваха към него четири невинни момичета. Всяко от тях го обичаше и вярваше в него с цялото си сърце.
Понеже беше „момче и половина“ от плът и кръв, той, разбира се, участваше във веселби, флиртуваше, гласеше се, правеха си шеги с него и той си правеше шеги, занимаваше се с водни спортове или гимнастика, както повеляваха нравите в колежа, говореше нехайно и неведнъж беше сериозно заплашен от отстраняване или изгонване от колежа. Но понеже приповдигнатото настроение и любовта към забавленията бяха причините за тези лудории, той винаги успяваше да се спаси с помощта на честното признание, почтеното изкупление или неустоимата сила на убеждаването, което той владееше до съвършенство. Всъщност Лори много се гордееше с тези измъквания на косъм и обичаше да предизвиква възторг у момичетата с живописни описания на своите победи над гневните си възпитатели, достопочтени учители и разпердушинени врагове. „Момчетата от моя клас“ бяха герои в очите на момичетата, които никога не се уморяваха от подвизите на „нашите приятели“ и често можеха да се къпят в усмивките на тези велики образи, когато Лори ги водеше у дома със себе си.
Ейми се радваше на особено високи почести и се превърна в нещо като красавицата за тях, защото женствеността ѝ личеше отрано и тя се научи да използва вроденото си обаяние. Мег беше прекалено погълната от своя несравним Джон, за да я е грижа за други прекрасни господа, а Бет беше твърде стеснителна, че да направи повече от това да ги погледне, и се чудеше как Ейми смее да се държи така заповеднически с тях, затова пък Джо се чувстваше като в свои води и ѝ беше много трудно да се сдържа и да не имитира поведението, изказа и подвизите на младите господа, които ѝ изглеждаха по-човешки от благонравието, което се изискваше от младите дами. Всички момчета страшно много харесваха Джо, но никога не се влюбваха в нея, в същото време малцина пропускаха да дадат своята лепта от възхищение с по някоя сантиментална въздишка пред олтара на Ейми. И така, както сме се разчувствали, естествено стигаме до „Домът на гълъбчетата“.
Така се казваше малката кафява къща, която господин Брук беше подготвил за първи дом на Мег. Лори нарече така къщичката, според него било много подходящо за мили влюбени, които „постоянно са заедно като двойка гълъбчета и непрекъснато си гукат“. Къщата беше малка, отзад имаше градинка, а отпред – полянка колкото носна кърпичка. Тук Мег искаше да си има водоскок, да посади цъфтящи храсти и изобилие от прекрасни цветя, само че в момента водоскокът се представляваше от очукана урна, която много напомняше съсипана купичка за чаени отпадъци, вместо цъфтящи храсти имаше храсталак от няколко млади и нерешили да виреят ли, да вехнат ли растения, а изобилието от цветя беше само загатнато от цели полкове пръчки, които показваха къде са засети семената. В самата къщурка беше наистина очарователно и щастливата булка не виждаше никакви недостатъци от тавана до избата. Всъщност в салона беше толкова тясно, че ако имаха пиано, щеше да е изключено да се побере там. В трапезарията едва се побираха шестима души, а в построяването на стъпалата към кухнята беше заложена идеята забързаните прислужници и порцеланови съдини, които носеха, да се изсипват направо в кофата за въглища. Но щом привикнаха с тези леки недостатъци, подредбата се получи прекрасно, защото беше направена със здравомислие и добър вкус и резултатът носеше истинско удоволствие. Нямаше мраморни маси, нито големи огледала, нямаше и дантелени завеси в малкия салон, но простата мебелировка, многото книги, една-две хубави картини, поставка за цветя в нишата на прозореца и пръснати навсякъде красиви подаръци, дарени от приятелски ръце и с изпълнените с обич думи, които ги придружаваха и ги правеха още по-скъпи.
Надали подарената от Лори мраморна Психея губеше от красотата си само защото Джон е повдигнал поставката, на която стоеше. Трудно който и да било майстор би могъл да направи набора на обикновените муселинови завеси по-красиво от артистичната ръка на Ейми. Едва ли някой килер е бил по-добре зареден с добри пожелания, весели думи и надежди за щастие от този, в който Джо и майка ѝ подредиха малкото на брой кутии, бъчвички и вързопи, и е съвсем сигурно, че просторната нова кухня никога не би могла да изглежда така уютна и спретната, ако Хана десетина пъти не беше пренаредила всяка тенджера и тиган и не беше стъкнала огъня, готов да бъде запален в минутата, в която „госпожа Брук се прибере у дома“. Съмнително е дали някоя друга млада булка е започвала живота си с такова огромно количество от четки за прах, мотики и торбички за парцалчета, каквито Бет беше направила достатъчно, че младоженците имаше да шият от тях чак до сребърната си сватба, беше им измислила и три различни кърпи за миене на чинии – специално за почистване на сватбения порцелан.
Хората, които наемат други за изработката на тези вещи, не знаят какво губят, защото най-всекидневните задачи придобиват красота, ако се извършват с обич, и Мег откри толкова много доказателства за последното, че всичко в малкото ѝ гнездо – от кухненската точилка до сребърната ваза на масата в салона ѝ – беше красноречив израз на изпълнена с обич и нежност загриженост от страна на семейството ѝ.
