От „Малкият Никола пътува“ научаваме къде работи таткото на прочутия палавник, как се върви по диря, лесно ли е да решаваш кръстословица и колко сладоледа са нужни за една кинопрожекция.
Предлагаме ви откъс от книгата:
В четвъртък, нали не учим, отидохме с мама да пазаруваме. Тя ми купи страхотни жълти обувки, жалко, дето няма да мога да ги нося, понеже ми убиват. Ама аз не казах на мама, за да не я натъжавам и да бъда послушен.
Като излизахме от магазина, мама ми посочи една голяма къща и рече:
– В тази сграда се намира службата на татко. Дали да не се отбием при него?
Аз казах, че ще бъде адски хубаво.
Когато мама започна да отваря вратата към службата на татко, отвътре се чу силен шум, а после влязохме в една стая, където имаше сума ти господа и всичките май бяха много заети. Татко вдигна глава над листовете, които гледаше, и страшно се учуди, когато ни видя.
– Я! – каза татко. – Какво правите тука? Помислихме, че шефът се връща.
След като ни видяха, другите господа май вече не бяха толкова заети.
– Момчета – рече татко, – да ви представя жена ми и сина ми Николà.
Господата станаха от бюрата и дойдоха да ни поздравят. Татко ги представи на мама.
– Този дебелият е Барлие, лаком е колкото си иска – каза татко.
Господин Барлие се разсмя; приличаше на моя приятел Алсест, само че с вратовръзка. Алсест ми е приятелче от училище и все яде.
– Това пък – продължи татко – е Дюпарк, много го бива да прави хартиени самолетчета. Този с очилата е Бонгрен; като счетоводител не го бива много, обаче е цар, що се отнася до скатаването. Дребничкият е Патмуй, може да спи с отворени очи; това са Брюмош и Трампе, а тоя с грамадните зъби е Малбен.
– Да не ви пречим на работата? – попита мама.
– Ни най-малко, госпожо – отговори господин Бонгрен. – Впрочем шефа господин Мушбум го няма.
– Значи това е прочутият Николà, за който толкова сме слушали? – попита господин Малбен, тоя със зъбите.
Аз му казах, че съм аз, всичките се изредиха да ме галят по главата, разпитаха ме дали се уча добре, дали слушам и дали татко мие чиниите вкъщи. Аз отговорих на всичко с „да“, за да не сбъркам нещо, а те всички се разкикотиха.
– Много хитро – рече татко. – Я им кажи истината, Николà.
Тогава аз казах, че не се уча толкова добре в училище, а пък те се разкикотиха още по-силно. Направо като в междучасие. Адски щуро.
– Е, виждаш ли, Николà? – рече татко. – Татко ти работи тук.
– От време на време, като не е зает с чиниите – обади се господин Трампе, татко го ръгна с юмрук в ръката, а господин Трампе го тупна по главата.
Аз се загледах в пишещата машина на едно от бюрата. Господин Патмуй се приближи до мен и ме попита искам ли да се науча да пиша на неговата машина. Аз казах, че искам, ама да не му преча. Господин Патмуй ми отвърна, че съм едно чудесно момченце, че тъкмо работел, но нищо, и извади от машината един лист, на който пишеше: „бадабадабададубидубидубодободо“ и нататък все така. Господин Патмуй ми показа как става и аз опитах, ама не натисках достатъчно копчетата. Господин Патмуй ми каза да не се боя, а да удрям силно, и аз фраснах с юмрук машината. Чуха се звуци и господин Патмуй май се притесни, опита се на свой ред да чукне по машината, каза, че нещо се е счупило, и се зае да го оправя.
Стоях си и гледах господин Патмуй цял омотан с червено-черна лента, много красиво, и изведнъж под носа ми прелетя хартиено самолетче. Беше го метнал господин Дюпарк. Самолетчето на господин Дюпарк беше жестоко и крилата му бяха оцветени в синьо, бяло и червено като на истинските самолети.
– Харесва ли ти моето самолетче? – попита ме господин Дюпарк.
Аз казах, че да, тогава господин Дюпарк заяви, че ще ме научи как стават и измъкна от бюрото си лист, върху който пишеше: „Предприятие „Мушбум“. И бързо-бързо с едни ножици, с малко лепило и едни цветни моливи измайстори друго самолетче. Бива си го господин Дюпарк; сигурно вкъщи има сума ти самолетчета.
– Упражнявай се – каза ми господин Дюпарк, – на бюрото ми има хартия.
Захванах се да правя самолетчета, а всички бяха наобиколили господин Патмуй, който беше много зает с пишещата машина. Имаше червени и черни петна по лицето и по ръцете, понеже лентата пускаше боя, също като синята ми пижама. Татко и другите господа даваха майтапчийски съвети на господин Патмуй. Само господин Барлие не беше при тях, седеше си, беше си качил краката на бюрото, хрупаше ябълка и четеше вестник.
После чухме как някой шумно се изкашля и всички се обърнаха. Входната врата беше отворена и там беше застанал един господин с много недоволен вид.
Рьоне Госини (1926–1977) е автор с искрящ талант, „баща“ на Астерикс и Никола, създател на цяла плеяда забележителни герои, спечелили сърцата на малки и големи момичета и момчета по цял свят. Великолепните илюстрации на поредицата за Никола са дело на друг знаменит творец – художника Жан-Жак Семпе.
От 12 ноември в книжарниците из страната. От ИК Колибри. Цена 9 лв.
