„Бяхме някъде преди Барстоу в средата на пустинята, когато чух онези проклети прилепи“… Нито една друга книга не може да започне с халюциногенен трип в открит кадилак, в една кола чудовище, шофирана от пиян до козирката самоански адвокат, който винаги има решение под ръка, освен ако не му трябва нелегално лекарство от доктор Раул Дюк.
Алтер егото на Хънтър Томпсън – Дюк има достоен прототип в американския журналист и писател, който комбинира откровеността на журналистиката с хватките на литературата, за да се появи на бял свят гонзо стилът. Той се оказа една от издръжливите издънки на пост шейсетарската контракултура поне до самоубийството на Хънтър през 2005 г.
Преди книгата Томпсън има разнообразен опит – бил е журналист в Латинска Америка, където в чашите наливат само ром и корупция. След това прави разследване за рокерската организация "Ангелите на Ада" – особено популярни през 60-те години на 20 век, а в наши дни известни със съдебните дела срещу тях за ксеофобия, расизъм и наркоразпространение. Попребит от Ангелите, но все още невзел си поука, Томпсън се изправя пред най-голямото предизвикателство пред един писател. Да не отразиш просто историята на един човек или на група от хора, а на цяло едно поколение и то без да му спестяваш провалите. Гротескната елегия за пречупването на шейсетарския дух в началото на 70-те е вкарало хипарите и техните гурута в задънена улица с всички кофти навици от последните десет години, от които няма откачане. Това е гръбнакът на „Страх и отвращение в Лас Вегас”. Така през цялата книга тече нишката на непредсказуемата хаотичност, страшната нетрезвеност и неспособност на антигероите да вървят по правия път, въпреки че те са изпълнени с убеждение, че път има.
Или поне така се опитват да си мислят Раул Дюк и д-р Гонзо, които са двама тарикати, неможещи да понесат резултатите от издирването на американската мечта трезвени. И наистина, какво е това – ченгето искат да те целуне на магистралата, на бара до теб пие орангутан, някой е блъснал може-би-новия-Джизъс на улицата, а дори хипи стопаджийчето иска да избяга панически от теб. В доброто старо време не беше така и дори през мъглата някак си го усещаш.
Нищо не пречи на двамата типа да влязат на полицейската конференция против наркотициите, за да бъдат „къртицата” в лагера на врага и да установят, че пародията е повсеместна. Търсенето на американската мечта в книгата е толкова свирепо, че унищожава движимо и недвижимо имущество, включва кредитни измами и размахване на оръжие в добрата стара американска традиция. Пътешествието не е леко и затова дуото се е въоръжило до зъби с всички познати на човечеството химикали от 1847 г. насам, малко пиене и един касетофон, на който да запишат дивашките си викове.
Смътната идея на Раул Дюк е да улови това, в което всички се кълнат, без знаят какво всъщност представлява. Това го довежда от тузарските хотели на Лас Вегас до долните дупки в северната част на града, от състезанието „Минт 400” до разпаднало се от конвулсии съзнание в кревата, след като си взел повече, отколкото адвокатът те е посъветвал.
Защото страхът и отвращението е това, което е останало на дъното след 60-те. Ричард Брансън е оцелял и е с милиони напред, докато обществото на заклетите търсачи на мир и любов срещу три долара дозата се е разбило челно в невъзможността на това да продължи да се случва, защото в него няма никакъв смисъл, купонът е свършил. Няма място на хипарските кучета в 70-те, където Сони Барджър и "Ангелите на Ада" все още са фактор, войната във Виетнам още не е приключила, а Ричард Никсън не подозира, че ще е първият американски президент, свален с импийчмънт.
В представата на разпускащата американска средна класа няма начин двама бивши хипари да хванат оголената жица на обществото и да се изпържат в халюцинации и прозрения, защото от лятото на любовта не е произлязло нищо. Американската мечта я няма – тя е била произведена в Япония, била е изядена в Щатите, след това е била преработена в Колумбия в нещо друго, което е било изсмъркано в Мексико. Вече няма мечти, има реклами. Така че единственото, което остава е вярата в това, че някой поддържа светлината в края на тунела.
