Животът често ни сварва неподготвени. За Пиер-Мари, успешен писател (който вече не пише), изненадата идва по пощата. Под формата на мистериозен пакет, изпратен от негова почитателка. Но не каква да е читателка! Аделин Пармелан – "висока, дебела, брюнетка", е упорита, настоятелна, взискателна и много потайна... 

Така започва кореспонденцията между големия (192 см) писател и тази млада жена, която не се чувства добре в собствената си кожа. Аделин е фен на хоровото пеене, лечебните чайчета и танците. В продължение на месеци те си разменят признания, критики, спомени и рецепти за лекуване на болки в кръста. Любовни мъки, творчески застои, разочарования, махмурлук и най-вече... самота. До момента, в който Пиер-Мари отваря пакета.

Този роман ще ви вдъхнови да пеете, да пишете на приятелите си, да пиете лечебни чайчета, да прекалите с алкохола, да промените живота си, да карате колело по брега на морето. Или да ремонтирате терасата си. Тази книга ще ви накара да обичате. Освен това и да танцувате! 

Как се пише в дует и по импровизация? Всичко започна в един зимен ден през 2013 г. с едно писмо от Жан-Клод Мурлева. Отговорих му. На свой ред, и той ми отговори. След това моят отговор предизвика неговия отговор и т.н. И докато се забавлявахме неизмерно, продължихме така до пролетта, без да осъзнаваме докъде ще стигнем.

В един момент си казахме, че тази импровизация започва да прилича на роман. На епистоларен роман – очевидно. В началото на лятото имахме готова история и сметнахме, че можем да я споделим и с други хора. През есента изпратихме ръкописа (в големи жълти пликове) до няколко издателски къщи. В средата на зимата той стигна до издателство "Фльов". Любов от пръв поглед! Така се отправихме на едно изключително забавно приключение.

Предлагаме ви да прочетете избрани цитати от книгата "Освен това танцувам!" от Ан-Лор Бонду и Жан-Клод Мурлева, която излиза на на 6 март от издателство "Хермес".

Макар че човек никога не може да навакса изгубеното време, може поне да реши да не го губи повече…

Страдате от липсата на вдъхновение. Е, добре, но нима това е причина да мразите онова, за което повечето хора ви завиждат? Нали сам сте избрали да бъдете писател? Тогава си носете кръста! Бъдете писател и в дни на тишина и разпад, бъдете писател без думи и без нито една запетая. Изживейте страданието от мълчанието толкова интензивно, колкото и вдъхновените мигове, по които тъгувате: такава е цената им!

Днес вече знам, че човек първо трябва да обича себе си, за да бъде обичан. Но ми отне тридесет години да стигна до този очевиден извод. И вместо глупаво да мечтая за Прекрасния принц, аз създавам приятелства, излизам на срещи с хора, които ме карат да се чувствам добре.

Гледай ти, давам си сметка, че откакто седнах да ви пиша, замъгленото ми съзнание започна да се прояснява: писането се оказва лековито. Дали няма да се окажете по-ефикасно лекарство от чая?

А знаете ли, че по света има доста писатели, чиято единствена грешка е, че никога не са писали?

Забавното в цялата тази работа е, че докато ви отговарям, усещам малко от онова удоволствие на писането, убягващо ми от месеци. То е дребно усещане, наполовина спомен, наполовина обещание. Но е приятно.

Прегръдките на мъж – не познавам нищо по-приятно. Да се забравиш, да се оставиш да те обичат, да се чувстваш приета. 

Може би съм наивна, но ми се струва, че писането изисква известно смирение и писателите са принудени да признават слабостите си, провалите си, болката си. В това се състои основата на писането, нали така? В тези процепи на душата, през които изтича страданието ни.

Оставете настрана логичната последователност и подредената структура. Истинският живот е хаотично щур, не трябва аз да ви го казвам.

Но съм убеден, че да се срещнем, би било огромна грешка. Магията между нас се крие именно в думите на екрана, не е ли така? Не бива да я разваляме.

Чувствителността е в думите, в историята, в онова, което се влага в текста. Не е нито в химикалката, нито в марковата скъпа писалка!

Сънувам как започваме всичко отначало, но по нов сценарий, без дебелия плик, без снимката, без писмата, без всичко това. Само една жена, която ви пише, за да ви каже колко много харесва романите ви. Вие ù отговаряте и помежду ви започва деликатна кореспонденция, искрено споделяне на мисли, напълно освободено от тежестта на тайните. В мечтите си ние сме самите себе си. Измислицата остава заклещена в книгите, не се прехвърля върху реалността, не ни обърква, не ни играе лоши шеги.

Знаеш ли каква е разликата между любовта и убийството? Няма такава. И в двата случая изниква един и същи въпрос: какво да правим с тялото?

Каквото си закопал в градината си, ще поникне в градината на сина ти.

Дали тази модерна магия ще проработи? Дали с вас не сме герои на електронна приказка? Дали накрая няма да се свържем и да си отгледаме множество малки електрончета?

Толкова би ми се искало да мога да дишам, просто да дишам, без да мисля за нищо!

Няма значение дали срещата им е била случайна. Няма случайни неща, само случаи.