Лора е фаталната жена за Яворов, роден на 13 януари 1878 г. Така твърдят литературни критици и историци. През август 1906 г., на разходка в Драгалевския манастир, Яворов седи до Лора, а от другата му страна е Христо – братът на Мина. Когато Мина намира снимка, направена в този ден, в писмо до Яворов пише „Вчера намерих един портрет – една компания, в която си и ти; колко интересно си се измъдрил до една хубава мома и Христо“, пише в сборника със снимки и спомени "Не бой се и ела". Това е първият път, когато Яворов среща Лора – зноен августовски ден, също като характера на младата дама и последвалата им връзка.
По-късно, когато Яворов вече оплаква Мина на гроба й в Баянкур, близо до Париж, Лора е тази, която прави първата стъпка и му признава чувствата си. Поетът я отблъсква хладно и казва, че от него тя може да получи само приятелство и нищо повече. По-късно на приятеля си проф. Михаил Арнаудов той пише следното: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.“
Съдбата обаче е решила друго.
Ако в „Две хубави очи“, посветено на Мина, душата е на дете, то в „Стон“ (първоначалното име на стихотворението „На Лора“) душата е стон и зов. При окончателната редакция на сборника „Подир сенките на облаците“ Яворов сменя името на това стихотворение, посвещава го на Лора, с което заявява, че победителка в любовните драми е жената, извоювала сакрално място в душата му.
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка – и в мъката любов!
Миражите са близо, – пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, – пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене, стои,
ала не чуе, кой зове и стене, –
тя – плът и призрак лек!
С Лора се венчават тайно през 1912 година. По това време тя се е развела с първия си мъж, с когото нямат никакви общи интереси, и е осъдена на две години безбрачие. Църквата в Подуене обаче е тази, която чува техните две обречени съгласия да бъдат заедно. Три дни след това Яворов заминава за фронта. Любовта им е пламенна и бурна, но е предимно от растояние. Писмата, които си пращат един на друг, имат същата висока художествена стойност като стиховете, които поетът посвещава на тази жена. Връзката им е всичко друго, но не и тиха, семейна история. Любовта им е белязана с много страст от различен характер – съмнения, обич, мили обръщения, ревност.
Само за 1 година заедно те успяват да си разменят толкова емоции, колкото други хора не успяват за дълъг семеен живот. Две факли, отдали се с цялата си страст на горенето, независимо дали то е огън от любов или изпепеляващ пожар от ревност. А ревността е онова, което кара Лора да натисне спусъка и да забрави за мечтите си Яворов да пише, а тя само да се грижи за него. Тя вижда съперници за неговото сърце у много жени, но най-ярко в лицето на Дора Конова, която по онова време е на 16 години, съпруга на Михаил Кремен, спечелила титлата „Мис София“.
В книгата "Конова, Дора. Лора, Яворов и аз. Спомени" Дора Конова пише:
„Ганка ме попита, защо не съм се омъжила за Яворов след първия опит за самоубийство. Отговорих ѝ, че Лора постави трупа си между мен и Яворов”
В същата книга е поместен и цитат от писмо на Лора до Дора: "Аз ревнувам Яворов само от теб. Той не може да търпи друга жена. Особено светските жени ги намира суетни, неинтересни, глупави."
На 29 ноември 1913, след като са били заедно със семейство Кремен, издателя Паскалев и Александър Тихов, Лора и Яворов се скарват. Прибирайки се в дома си, тя взема револвера от джоба на панталона му и се застрелва.
“Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея."
Виждайки я вече мъртва, той също прави опит да се самоубие. Изстрелът обаче само одрасква слепоочието му, разкъсва зрителните нерви и засяда в челюстта, Яворов ослепява. Тръгва мълва, че Яворов е виновен за смъртта на Лора и всъщност той я е застрелял в гръб. По-късно е обвиняем по делото 205/913. Опрадван е, но нежната му, поетична душа не може да поеме и този крах.
Ослепял, той не написва повече нищо ново. Редактира стари текстове и сякаш в тях още повече се влюбва в Лора. Но не в онази жена, която го е гледала ревностно, а в светлия й образ, който го кара да избере нея. Сякаш Яворов цял живот е обичал онова, което не може да постигне и е обречено да му остане далечно.
Поетът споделя на хартия живота си с приятели. Из писмо на Яворов до Асен Златаров: „Ти знаеш ли, че днеска паднах и никой не ми подаде ръка. Да, да, паднах, заплетох си краката в едни камъни и се сгромолясах. И трябва да е било забавна картина за минувачите: виждам ги как се хилят... Нищо не чакам! Ти само кажи искаш ли да ми помогнеш да се спася от тези унижения? Или искаш да ме видиш един ден, застанал до стълбището на театъра, да протягам ръка за милостиня от публиката, която излиза от представление. Аз пак те моля: дай ми от твоите най-сигурни средства - да свърша със себе си...“
На 29 октомври 1914 година е вторият му опит за самоубийство. Този път използва отрова, която взема в голяма доза и се застрелва. Любовта и смъртта твъгват хванати за ръка - две сили, един път.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
