Американският автор и фолклорист Алвин Шварц събира на едно място разкази, предания, стихотворения, хуморески и градски легенди в симпатично зловещия сборник "Страшни приказки за мрачни вечери", който се появява за първи път през далечната 1981 г.

Писателят прекарва цяла година в проучване и писане, преди да го завърши, а след излизането си заглавието се превръща в огромен хит сред малчуганите. Неговият успех неминуемо води до още два тома, реализирани през 1984 и 1991 г., които допълват културното и митологично наследство на своя първообраз по впечатляващ, шокиращ, но и развличащ начин. Въпреки семплия вид и структура, съдържанието се опира на сериозно ровене из архивите и не се ограничава само с традициите на модерната Северна Америка, ами намесва също Древна Гърция, Уилям Шекспир и старите индиански предания за мистериозния Уендиго.

Художественото оформление е не по-малко любопитен елемент на книгата. Поради мрачното естество на иначе брилянтните илюстрации на изтъкнатия художник Стивън Гемъл в голяма част от САЩ се появяват през 90-те години на миналия век ожесточени спорове и възражения относно мястото на "Страшни приказки за мрачни вечери" в щатските библиотеки и училища.

Снимка: Сиела

 

Родители и преподаватели настояват, че този тип естетика може да се окаже морално подривна, но скандалът е само пореден повод за допълнителното популяризиране на изданието, а работата на Гемъл заслужено се сдобива с култов статут. Българското издание е запазило въпросното оформление и е съхранило всяка от рисунките на художника, съпътстващи записаните от Шварц сюжети.

Успехът и влиянието на "Страшни приказки за мрачни вечери" и на нейните продължения е толкова голямо, че дори днес книгите на Шварц запазват своята релевантност. Норвежецът Андре Овредал и мексиканецът Гийермо дел Торо (в ролите съответно на режисьор и на продуцент) са отговорни за един от най-нашумелите и приятно настръхващи филми това лято – техният проект "Scary Stories to Tell in the Dark" e базиран върху част от приказките, успявайки да ги адаптира достатъчно предано, за да бъдат оптимално атрактивни за съвременната младежка публика.

Прочетете избран откъс от книгата "Страшни приказки за мрачни вечери" от Алвин Шварц, която излиза от издателство "Сиела".

Снимка: Сиела

Някога пионерите в Дивия запад се забавлявали, като си разказвали страшни истории. Нощем те може би се събирали в нечия хижа или край лагерния огън, за да видят кой ще изплаши най-много останалите.

Някои момичета и момчета от родния ми град и днес правят същото. Събират се в нечия къща, гасят лампите, похапват пуканки и се опитват да се изплашат взаимно почти до смърт.

Хората си разказват страшни истории от хиляди години, защото на повечето от нас ни харесва да бъдем плашени по този начин. Тъй като всъщност няма никаква опасност, смятаме, че това е забавно.

Има много невероятни страшни истории, които си струва да се разказват. Има истории за призраци. Има истории за вещици, дяволи, таласъми, зомбита и вампири. Има истории за чудовищни създания и други видове опасности. Има дори истории, които ни разсмиват въпреки цялата си страховитост.

Някои от тях са много стари и се разказват по целия свят. Повечето имат един и същи произход. Основават се на неща, които хората са видели, чули или преживели – или поне така са смятали.

Преди много години един млад принц става прочут със страшната история, която започва да разказва, но не успява да довърши. Името му е Мамилий и вероятно е бил на девет или десет години. Уилям Шекспир ни разказва за него в „Зимна приказка“.

Снимка: Сиела

Бил мрачен зимен ден, когато майка му, кралицата, го помолила да є разкаже приказка.

„За зимно време подхождат тъжни приказки“, казал той. „Аз зная една за духове, ужасно страшна!“

„Да видим как ще ме накараш да се разтреперя със свойта приказка“, казала майка му. „Ти много страшно разказваш, знам!“

„Ще я казвам тихо, не искам тез’ бъбривки да я чуят!“

И той започнал: „Един човек живеел... край гробищата...“

Но принцът успява да стигне само дотук. Защото в този момент влиза кралят и заповядва да арестуват кралицата и да я отведат. А скоро след това Мамилий умира. Никой не знае как би завършил приказката си. Ако вие започнехте като него, какво щяхте да ни разкажете?

Целта на повечето страшни истории, разбира се, е да бъдат разказани. Само така могат да ни изплашат, нали? Но всъщност е по-важно как ги разказваме.

Мамилий е знаел, че най-добрият начин да го направиш, е като говориш тихо, така че слушателите ти да са принудени да се наведат към теб, за да чуват думите ти. Трябва да говориш и бавно, за да звучи гласът ти плашещо.

А най-подходящото време за разказване на тези истории е през нощта. В мрака, в тъмното, на човека, който слуша, му е по-лесно да си представи всякакви странни и страховити неща.

Алвин Шварц

Принстън, Ню Джърси