Големият гръцки писател Никос Казандзакис създава своите най-известни творби едва в последните 15 години на живота си. Преди тях и веднага след първото издание на „Аскетика” той предприема и редица пътувания – в Русия, в Германия, във Франция и в Япония и Китай.
Непревежданата до момента „Градината с камъните” е жанрово неопределено духовно упражнение, вдъхновено от пътешествията му в Страната на изгряващото слънце и Китай, както и ключ към цялото творчество на „най-важния гръцки автор и философ на 20-и век”.
Именно там той се сблъсква с трагедията на раждането на империализма в годините, предхождащи Втората световна война. Това е „единствената от всички книги на Казандзакис, в която главният герой е самият автор разказвач. Защото въпреки усилията на писателя да измести гравитационния център към своите герои, той си остава основният персонаж.”
„Градината с камъните“ е и първият опит на Казандзакис с романа преди написването на magnum opus-a му „Алексис Зорбас“. Книгата съчетава в себе си и елементи на пътепис, исторически разказ и духовно упражнение. Това е ярък портрет на духа на времето – не само в Източна Азия, но и в целия свят в навечерието на най-голямото кръвопролитие в историята.
Но в центъра на този разказ не стои войната, а нещо, дълбоко закодирано в човешката душа, което винаги кара хората да се бунтуват, да се развиват, да оцеляват и да побеждават мрака. Нещо отвъд думите, което само велик майстор на перото може да облече с думи.
„Човешката душа е чудо, извор, който блика от калта на плътта, не знае къде отива, нито какво иска, още по-малко защо има неразбираемата и противоестествена мания да се въздига. Да се въздига и да страда”, казва Никос Казандзакис.
Прочетете откъс от "Градината с камъните" от Никос Казандзакис, която излиза от издателство Сиела. >>>
VI.
Вкусът на въздуха се промени. Запечатвайки в думи неясната музика, която тласкаше душата ми, давах на света ново лице. Япония придоби размитата и нереална плътност, от каквато се нуждаеше душата ми. Зад действителността, която бликаше гъмжаща, ръмжаща и толкова опасна, виждах единствено играта на земя, вода, огън, въздух и дух, които съграждат и разграждат Япония.
Бях намерил в това интелектуално приключение онова, което бях вложил в него. Бях накарал да избликне от океана една Япония с физиономията на моето желание.
Нуждаех се от реалност с механизъм за мечтаене, за да я поставя в услуга на вътрешното си око, което съзерцаваше Вселената като многоцветен мираж.
Банановите палми, които се открояват, сините езера и жените са от материята на дъгата, вътрешното око го знае, но все пак се радва на въображаемите банани, които засищат истинския му глад, на водата, която го разхлажда, и на жените, които му предлагат непресекваща поредица от сътворяващи движения.
Виждах хората да се втурват към утринната омара и самодоволно се усмихвах на първичната им наив-ност. Бях горд и щастлив. Какъв е моят дълг, питах се. Да му хвана основната цака. Да разглобя куклата на Земята, да открия сламата и триците в корема є и малката гениална машинка, която ги кара да покълват и цъфтят, да дават плод, да умират и да се възраждат, да я сглобя отново без гняв и отвращение, да я гледам как излага прелестите си.
И да не є се връзвам!
В Нара ли беше, или в Киото, а може би във възхитителните планини в Нико? Навлязох в градина с високи напъпили дървета, минах под шинтоистката порта, боядисана в аленочервено, „портата на щастието“, стигнах до дървените стъпала на стария храм, посветен на духовете на предците.
Никаква статуя, никаква картина, която би могла да тласне ума да ограничи или облагороди природата. Само огромна бронзова ваза, пълна с чиста вода. Облаците минават отгоре и ти ги виждаш как се оглеждат в прозрачната вода.
Наведох се и се загледах как лицето ми плува в нея като сянка. Листо падна от близкото дърво и започна да прекосява лицето ми и да плава като галера. Подухна ветрец и водата се надипли потръпваща.
Божествена голота, гола жена, ефимерно щастие! Душата ми е пълна с чиста вода като бронзовата ваза на прага на шинтоисткия храм. Любови, идеи, радости, ужасни предчувствия минават над нея като кухи облаци и падащи листа.
Върху тази шинтоистка вода гледах бавно да минава строгото, фино изваяно лице на Япония.
По-късно, в един императорски двор в Пей-пин...
Ситен дъждец, съвсем лек... Бях с една млада жена, наведохме се над локва с черна вода и аз видях двете лица да потрепват едно до друго върху тъмните води. И изведнъж почувствах, че обичам тази жена. Защото я бях видял до себе си, на обратно, в смъртта.
Гледайки тази шинтоистка вода – в Нара ли беше, в Киото ли, или пък в Нико? – един ден разбрах, че обичам Япония.
Пътуването беше дало своя плод: червена ябълка, пълна с пепел, и аз я обичах. Тя беше точно такава, каквато дълго я бях желал. Държах я в милващата си шепа така, както във византийските картини Бог държи червена сфера, Земята; или както любовникът обхваща твърдата гърда на любимата.
И ето че в навечерието на заминаването си, галейки плода на моето пътуване, аз се сбогувах с всички радости, които бях преживял в тези екзотични земи и морета. С тайна наслада слушах знаменития гарван, моя личен славей, да грачи на рамото ми: Nevermore!.
Никога веч! Радостта ми се удвояваше, горчивият вкус разпалваше гордостта ми, изтръгвах от смъртта и стисках дълбоко под клепачите си, брулено от вятъра и къпано от дъждовете, строгото и усмихващо се лице на Япония.
„Никога веч!“ – виках, понесен от радост. Не ме е страх, свободен съм. Буда ми смигна и заедно се усмихнахме един следобед в Нара, сред сляпото множество.
„Нищо не съществува! – тихо ми бе доверил той. – Гледай на материята и духа като на влюбени призраци, които се следват, целуват, изчезват, и си кажи: представлението ми харесва“.
Разхождах се така по небитието, най-високата крепост на щастието, когато чух дрезгавия, приглушен вик, който ми скъса сърцето:
– Помощ!
