Предлагаме ви да надзърнете ексклузивно в романа "Черно мляко":
Знаци
В Истанбул е пладне. Аз съм на парахода „Циганка“, наречен така заради това, че все подскача по синята вода, докато прекарва пътници между островите и континента. Млади влюбени, които се целуват тайно, гимназисти, избягали от училище, чиновници, удължили обедната си почивка, фотографи, помъкнали фотоапарати, търговци, които са натоварили по раниците стоката си, туристи, които са си просто туристи... Хора с всякакви професии са се озовали някак на плавателния съд с вид на орехова черупка, който се люшка насам-натам. Аз съм притисната в ъгъла. С книги върху скута съм седнала между възпълна жена и спретнат възрастен господин. Прибирам се от един от островите, където съм взела интервю за литературно списание. Момичето от града, което си отива вкъщи. Само.
Малко след като корабът напуска пристанището, забелязвам, че съм забравила бележника си на мястото на интервюто.
Изведнъж ми докривява. Защо вечно забравям нещо? Чадъри, мобилни телефони, витамини, гримове, червила, ластици за коса, ръкавици... Забравям недоядени сандвичи, които съм оставила за няколко минути, забравям по обществените тоалетни сребърните си пръстени, които съм свалила, за да си измия ръцете. Веднъж дори забравих буркан с две костенурки в него, подарък за рождения ми ден от скъпа приятелка. Така и не намерих сили да призная пред нея, че още същия ден съм изгубила подаръка й, и затова през следващите седмици, попиташе ли ме тя за костенурките, аз си съчинявах някакви небивалици.
– О, чувстват се страхотно, тъпчат се с цикламите ми, дебелеят.
Друг път казах:
– Знаеш ли, завчера една от костенурките се измъкнала от буркана, без да забележа. Търсих я къде ли не, а нея я няма и няма. После включих нощната лампа и що да видя! Костенурката си се разположила върху електрическата крушка. Сянката, която хвърляше върху стената, беше като на чудовище.
Продължих да си измислям какви ли не приключения с двете ми костенурки, докато един ден приятелката ми ме погледна в очите и ме помоли да спра. Гласът й изведнъж се сниши до шепот и тя ми заяви, че искала да сподели нещо с мен.
– Тежи ми на съвестта, искам да си го призная – каза приятелката ми. – Когато купих костенурките, се притеснявах дали изобщо ще се грижиш добре за тях. Но ти доказа, че греша. Справяш се блестящо, дължа ти извинение.
Прехапах устна и застинах, без да дишам. Такава, значи, била работата. После вече не можех да си съчинявам истории за костенурките и след няколко дни бе мой ред да направя признание. Казах на приятелката си, че не ми дължи никакво извинение и че не тя, а аз трябва да искам прошка, при това не веднъж, а цели два пъти: че съм била толкова небрежна и че после съм я лъгала. След това обясних, че костенурките така и не са се добрали до дома ми.
– Знаеш ли, нещо ми подсказваше, че се е случило това – рече приятелката ми след дълго неловко мълчание. – Когато ми разказа как костенурките ядели направо от ръцете ти слънчогледово семе, се запитах дали не ги бъркаш с канарчета от клетка.
За мое облекчение тя прихна и аз също се засмях. Започнахме да се шегуваме колко съм немарлива. Всъщност не възразявах. Бях притеснена, че съм изгубила подаръка, но иначе случката не пораждаше в душата ми самокритика. Не беше ли все едно дали умея да се грижа за нещо? В края на краищата това бяха костенурки, а не бебета.
Изведнъж параходът се разтриса като великан, който се протяга след сън. За миг всички ние, пътниците, изпадаме в паника. Устните се движат неспокойно, ръцете се пресягат – да се вкопчат в нещо. Малко по-нататък има руски танкер, който вдига огромни вълни. Наблюдаваме го притеснени и веднага щом вълните се смаляват, приключваме с молитвите, разтваряме стиснати на юмруци длани и пак потъваме в летаргия.
Но аз си имам други грижи. Откакто забелязах, че бележникът вече не е в мен, не мисля за друго, освен за писане. Сигурно ми харесва да си усложнявам живота. Ако ми се намираше хартия, едва ли точно сега щеше да ми се иска толкова силно да си водя записки. Но тъй като хартия не ми се намира, трябва на всяка цена да пиша. Търся яростно из чантата и я изпразвам върху скута си, но не откривам дори касова бележка, за да пиша на гърба й.
Не знам защо се тормозя толкова. В главата ми се върти една мисъл, аз обаче не мога да определя каква точно, докато не я запиша. Мнозина, включително доста писатели, предпочитат да обмислят подробно всичко и чак тогава да го запишат, докато аз съм обратният случай. За да проумея мислите, напиращи вътре в мен, първо трябва да ги видя във вид на букви. Знам, че сега ми се върти някаква мисъл, ала трябва да я запиша, за да разбера каква. А за това нещо ми трябва хартия.
Оглеждам се наляво и надясно. Жената до мен няма вид на човек, който ще ми помогне. В пазарската й чанта има какво ли не, но се съмнявам там да е сложена и тетрадка. Сега, след като я загледах, си дадох сметка, че тя всъщност е съвсем млада. Някъде на двайсет и пет. На пръв поглед изглежда десетина-петнайсет години по-възрастна – заради наднорменото тегло. Облечена е в разкроена от кръста надолу светлосиня рокля с буфан ръкав, сякаш току-що е излязла от филм от трийсетте години на миналия век и се е качила на параход в Истанбул. Косата й, чуплива и тъмнокестенява, й стига до раменете и е ресана наскоро. На ушите й се поклащат златни обици. Ноктите на краката й, които се виждат през сандалите, са с яркочервен лак. Копчетата на роклята й, още малко, и ще се скъсат, но на жената явно не й пука. Приела е за благословия налетите си гърди и ги показва на цялото човечество така, сякаш му прави услуга. Това е жена, която се гордее с женствеността си, и от това става още по-женствена, с дръзко, мощно и магнетично излъчване.
Както винаги, когато се озовавам до жена, която сияе с такава женственост, и сега се чувствам натрапница, жалко подобие на представителките на своя пол. При тях да са женствени, е нещо, което не изисква усилия, то е съвсем естествено, както да се прозинеш или да кихнеш. За мен пък женствеността е нещо, което се налага да наблюдавам, изучавам и усвоявам, да му подражавам и пак не мога да го разбера докрай.
Ако жената до мен беше котка, тя щеше да се е излегнала с присвити очи в прекрасен кош до печката или щеше да се е свила на кълбо върху скута на собственичката си, да мърка блажено и да мърда опашка в свой си ритъм. Ако аз бях котка, щях да седя по цял ден като на тръни на перваза, да гледам минаващите коли и пешеходци и при първа възможност да избягам от къщата, за да отида в широкия свят навън.
От другата страна на жената седи момче на около осем години, до него пък се е разположило по-малко хлапе, с което си приличат като две капки вода. И двамата са облечени еднакво, в дънки и моряшки фланелки. Държат в ръце еднакви играчки. Мускулести тъмнозелени пластмасови командоси в пълно бойно снаряжение, въоръжени в едната ръка с граната, която са готови да взривят, а в другата с автомат „Калашников“. И двамата дъвчат дъвки с размерите на орех и правят балончета. Спука ли се някое, аз трепвам, сякаш малчуганите са стреляли с пластмасовите си командоси. На парахода е очистен поредният враг.
Играчките им може и да са агресивни, но момчетата са затворени. Дори не вдигат глави, за да погледнат майка си. Особено внимават да не срещнат погледа й. Сигурно не е лесно малчугани на тяхната възраст да имат толкова привлекателна майка.
Убедена, че и хлапетата, и майка им не могат да ми помогнат в търсенето на хартия, се обръщам към мъжа вляво. Той е с очила с метални рамки, сериозно лице и въпреки че явно току-що е прехвърлил четирийсетте, вече е започнал да оплешивява на темето. Всичко в него сякаш крещи: АЗ СЪМ ТЪРГОВЕЦ. Непознатият държи кожена чанта и аз съм сигурна, че все някъде в нея има хартия. Когато питам, мъжът любезно ми предоставя доста листове – в горния им край е отпечатано: ПАДАЩА ЗВЕЗДА ООД.
Благодаря на непознатия и започвам да пиша, мастилото изсъхва направо пред очите ми. Буквите сякаш се леят сами: МАНИФЕСТ НА НЕСЕМЕЙНОТО МОМИЧЕ.
Гледам изумена хартията. Ето какво, значи, ми се е въртяло в главата.
Жената до мен сяда по-наблизо и извива глава към листа върху скута ми. По параходите в Истанбул свикваш, че някой ти чете през рамото вестника, но тази жена тук дори не се крие. Първото, което ми хрумва, е да прикрия каквото съм написала, скоро обаче се примирявам, че е безполезно да търся усамотение в такова ограничено пространство, и оставям жената да си чете на воля.
1. Твърдението, че самотата е запазена за Всемогъщия Бог и затова се очаква всички да живеят до гроб по двойки, е най-голямата заблуда, измисляна от Човека. Това, че сме качили на Ноевия ковчег по двойки, не означава, че трябва да осъществим цялото пътуване пак по двойки.
Аз пиша, жената чете. По едно време се навежда съвсем близо до дясното ми рамо и ме докосва с косата си по лицето. Долавям миризмата на шампоана й – остра, на плодове. Жената явно се затруднява да разчете написаното и при моя почерк не я виня. Старая се да пиша по-четливо.
2. Защо всички в традиционните общества са почитали хора, посветили живота си на вярата и дали обет да не се задомяват никога, а в днешната култура да си „стара мома“ е едва ли не позор, окаяно състояние?
3. За един брак са нужни мъж и жена, несемейното положение обхваща в еднаква степен хора и от двата пола, защо тогава в сравнение с понятието „ерген” „стара мома” съдържа различен – по-отрицателен – оттенък?
Съседката ми вади от чантата си пликче сушени плодове и печени ядки, разделя го наполовина със синовете си, после отново насочва вниманието си към онова, което пиша, и дъвче, докато чете. Сред солените фъстъци, печения жълт нахут и тиквеното семе аз пиша, а жената гледа, щастлива и развеселена.
4. Жените, които „са изпуснали и последния влак“, трябва да си получат обратно достойнството и да бъдат аплодирани, задето са дръзнали да живеят без мъж, който да се грижи за тях.
5. Който употребява израза „При птиците женската вие гнездото“, не разбира нищо от птици. Вярно е, че те вият гнезда, но в края на сезона изоставят дома, който са съградили, и правят нов на друго място. Няма птица, която до края на живота си да стои само в едно гнездо.
Забелязвам, че за миг жената трепва. Косъмчетата по ръцете й настръхват, сякаш не е горещо като в пещ.
6. Промяната и непостоянството са азбука на живота. Обетът двама души да са заедно, „докато смъртта ги раздели“, е измислица, която е в разрез със самата същност на битието. Пък и ние не умираме само веднъж. Не е зле да помним, че човек умира многократно, преди да умре и физически.
7. По тази причина можем да обещаем любов само за този миг, но не и след него.
8. Ако трябва да опиша брака като метафора, мога да заявя, че мой съпруг е литературата, а мои деца са книгите. Има само един начин да се омъжа – като се разведа с литературата или като си взема втори мъж.
9. Тъй като и дума не може да става да се развеждам с литературата и по земята няма мъж, който да се съгласи да стане „съпруг номер две“, по всяка вероятност ще си остана цял живот несемейна.
10. Заради гореизложеното този лист хартия е моят манифест.
Облягам се и изчаквам жената да си дочете. Тя изостава, изрича с устни думите сричка по сричка като малка ученичка, която едва сега учи азбуката. Лекият ветрец, милващ палубата, донася при нас мириса на море и аз усещам по езика си вкус на сол. След няколко секунди жената се обляга и въздиша тежко, наистина шумно.
Неволно започва да ме гложди любопитство. Какво ли искаше да каже тя с това? Дали беше съгласна с мен? Дали въздишката означаваше: „Много си права, сестро, но светът е такъв, винаги е бил такъв!“? Или жената искаше да каже по-скоро: „Пишеш ги тези глупости, скъпа, но всъщност животът е съвсем друг!“? Имам чувството, че е второто.
Изведнъж ми се приисква да я жегна. Тази непозната тук е моето Друго Аз. Тя е от жените, които на драго сърце са посветили живота си на своя дом, съпруг и синове. Още от млада е насочила всичките си усилия към това да си намери идеален мъж и да създаде семейство, да стане майка още преди да се е сбогувала с младостта, напълняла е по тази причина, състарила се е преждевременно, допуснала е желанията й да се превърнат в съжаление и да носи вътре в себе си горчилка. Със своите консервирани мечти, удобно обществено положение и късогледи амбиции тази жена е мой антипод. Или най-малкото ми се иска да бъде.
„Жената, всяка жена трябва да ражда не с ума, а с матката си.“* Ето в какво са били убедени някои от водещите мъже белетристи в страната ми. Присвоили са си писането на художествена литература като своя запазена територия, като нещо, което изначално вършат само мъжете. Според тях романът е сложна постройка на разума, умозрително дело, за което се искат изобретателност и нюх към сюжета, а тъй като по определение жените са емоционални същества, от тях не могат да излязат добри белетристи. Тези прочути писатели са гледали на себе си като на „отци на белетристиката“, а на читателите – като на синове, които трябва да бъдат направлявани.
Наследството им ме кара да подозирам, че ако искам да съществувам върху териториите на литературата и да преуспявам, също трябва да избера едно от двете: или матката, или ума. Стигне ли се дотам, не се и съмнявам какво ще предпочета.
*Думи на Пеями Сафа (1899–1961), изтъкнат турски писател от Истанбул, известен с романите, уводните статии и журналистиката си. – Б. а.
Параходът ще пристигне всеки момент. Без и да подозира какво си мисля, жената до мен скача на крака. Да взема чантите, да прибера в пликчето нахута, да приготвя момчетата, да мушна в багажа автоматите „Калашников“, да напъхам краката си в обувките... За по-малко от трийсет секунди е готова. Заедно със синовете си започва да се провира, да се бута към изхода, по-далеч от мен.
Едва тогава, едва след като жената се изправя, забелязвам нещо, което би трябвало да видя и преди. Тя не е с наднормено тегло. Не е дори пълна. В напреднала бременност е. Коремът й изглежда огромен, сигурно чака близнаци или тризнаци.
Кой знае защо, тази незначителна подробност преобръща всичко в главата ми. Но няма за кога да умувам. Параходът е на пристанището. Всички бързат да скочат на крака и да се устремят в пълно безредие към изхода. В суматохата срещам погледа на мъжа до мен.
– Благодаря за хартията... – казвам му.
– За мен беше удоволствие – отвръща той. – Радвам се, ако съм успял да помогна.
– О, помогнахте, разбира се – заявявам аз. – Просто ми е интересно какво е „Падаща звезда“?
– Ние сме нова фирма за продукти за майки и новородени – обяснява мъжът. – Електронни помпи за кърма, термоси, неща от този род...
Той грейва в още по-широка усмивка. Или може би просто така ми се струва. Изведнъж имам чувството, че някъде в яркосиньото небе със слънце, започнало да се снишава, ангелите ме сочат с млечнобели пръсти и ми се присмиват. Замислям се и виждам, че има някаква ирония в това да напиша манифеста на несемейното момиче върху бланка на фирма, продаваща продукти за родилки.
След като съм забелязала тази ирония и не знам какво да правя с нея, продължавам да стоя като вкаменена. Вътре в мен един глас казва: Във вселената няма съвпадения, има само знаци. Виждаш ли знаците?
Заглушавам гласа и прибирам в джоба си манифеста, вече не съм докрай убедена, че мога да се осланям на него. В това състояние слизам от парахода „Циганка“.
Дали това е знак, който не съм видяла? Ей така, без причина, бях написала манифест на несемейното момиче. И пак по същото време бях усетила жената до мен като Другото ми Аз. Тя беше „домакинята, майка и съпруга“, каквато никога нямаше да допусна да стана. Мислех, че съм не само различна, но и много по-добра от нея и се заричах да бъда Госпожица Старата Мома Писателка. В същото време не си давах сметка, че над манифеста ми грее името на фирма, обслужваща родилки. Вселената се присмиваше на наглостта ми.
Със сигурност е имало знаци, и то не един и два, защото няколко месеца след като написах манифеста, се влюбих до полуда. Дори се омъжих. Колкото и да бях свикнала да си мисля, че ще сляза от Ноевия ковчег сама, се пробудих за красотата на това да си част от двойка. След две години родих първото си дете. По време на бременността често си спомнях колко пренебрежително съм се отнесла към жената на парахода и съжалявах, съжалявах много.
Със сигурност е имало и други знаци, и то не един и два, защото няколко седмици след като родих, стана ясно, че кърмата ми не достига и трябва да се увеличи като количество, затова се обадихме на един телефон, даден ни от приятели, и взехме под наем електронна помпа за кърма. След като ни доставиха вкъщи машинката, забелязах върху пакета познато лого: ПАДАЩА ЗВЕЗДА ООД.
Знае ли човек, може би именно господинът от парахода беше наминал да донесе помпата за кърма... Знае ли човек, може би не толкова дебелата жена със синята рокля, синовете, пластмасовите командоси, печения нахут и новородените близнаци или тризнаци също беше някъде там, скрита зад храст, и се смееше на промяната в живота ми, на този неочакван обрат на съдбата.
"Черно мляко" ще бъде в книжарниците от 3 декември
