Българският поет Пейчо Кънев издаде нова книга в Индия - последната му стихосбирка A Fake Memoir (Фалшиви мемоари) излезе през април в азиатската страна от издателство Cyberwit с главен редактор Карунеш Агарвал. Под печат е и новата му книга с поезия на български "Писма до Цветаева".
Пейчо Кънев е роден в Силистра, но след като печели Зелената лотария, заминава за САЩ, където открива себе си като майстор на поетичното слово.
Кънев е най-публикуваният съвременен български поет на английски с множество публикации в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и други страни.
Автор е на 10 книги с поезия и един сборник с разкази, издадени в България, САЩ и Индия. Съосновател и главен редактор на литературното издателство Kanev Books в Ню Йорк - от 2010 до 2013 г.
През периода 2012-2013 е гост-редактор в американското литературно издание "The Enchanting Verses Literary Review".
Често публикува преводи на съвременни поети във Фейсбук групата Чуждестранна поезия - място за споделяне на чуждестранна поезия на български език.
Предлагаме ви да прочетете избрани творби от най-новата стихосбирка на Пейчо Кънев - на следващата страница >>
Петък
Един от ония дни,
които директно те пробождат като
нож, но това няма голямо значение,
стига да има някой до теб,
който чака да извадиш ножа,
за да го оближе.
През прозорец в нощта
Каква красива гледка:
да зърнеш двама влюбени да пият вино
и да се целуват,
и куче до масата,
молещо се за огризките от любовта.
Най-красивата усмивка
Една сутрин, преди известно време,
с прекрасна, млада дама, излязохме
от тях и тръгнахме по пътеката в парка,
ръка за ръка, потънали в разговор.
Изведнъж пред нас изникна малко момиче
в инвалидна количка, може би на 8 или 10.
Мисля, че имаше и някакво умствено
увреждане. До нея, на една пейка седеше
възрастен мъж с дълбоки бръчки по лицето.
„Не се притеснявайте, тя само иска да ви
подари нещо, тя е много добро дете”,
каза ни той.
Момиченцето ни се усмихна с най-красивата
усмивка, която някога бях виждал.
После протегна ръка и каза със затруднение:
„Аз съм много добро дете”.
В нея имаше два кестена, които аз взех
с усмивка и я погалих по ръката. После
благодарихме и тръгнахме по пътеката,
без да си кажем нищо дълго време.
Случи се през октомври – месец на
дъждове и много тъга.
За огромно съжаление, животите ни
с прекрасната, млада дама се разделиха и
всеки продължи по своята си пътека.
Но тези два кестена оттогава стоят върху
нощното ми шкафче, за да ми напомнят,
че въпреки цялата гадост и несправедливост,
на този свят винаги ще има едно много
добро дете, което се усмихва.
През един следобед, в един свят
Слънцето свети с пластмасови лъчи, трамваите
тракат безнадеждно, черни птици бродират небето;
приятелите ми са отвъд голямата вода и
се усмихват през дигиталните екрани,
други пък загубих в катастрофи и бели свръхдози
в мрака;
вървя с километри през града и не разпознавам
нито едно лице, всичко ми е непознато, като че
това не е моят свят и се чудя колко още ми остава,
докато напълно полудея.
Празнотата е пълна или по-скоро, изпълнена с
липса, нещо като море, което го няма,
и няма спасение от нищото, обгръщащо всичко,
хората говорят повече и казват все по-малко.
Дори книжарниците вече не ми улавят погледа.
Жени крачат с изгладнели походки, бързащи
към бъдещето си.
Всичко е толкова тъжно под това накъсано
небе, под което се опитвам да разцъфна, но
вместо това само съхна, съхна.
От стените се стича чувството, че чудесата вече
свършиха и слънцето пада тежко като тухла
зад тъжните покриви.
Последният жив бог поляга самотен в сърцето ми.
Студ, студ...
Накрая влизам в тъмното на един бар - крайното
убежище на тъгата,
но тогава тя ми се усмихва и ми подава пълната чаша,
и аз започвам да се смея, и се смея
до края на света, до края на времето.
Ноктюрно
И в тъмнината на пустинята слепи мъже
измислиха звездите.
Пиша онова, което ми е дадено да напиша.
А какво друго остава в безкрая?
Какво ще кажеш за още 120 милиарда галактики?
Или просто дума, която да казва, че някога
сме обичали.
