Бестселъровата писателка Ришел Мийд, популярна с поредицата „Академия за вампири“,поема в нова посока със "Смарагдово море" – история, изпълнена със спиращи дъха приключения и завладяваща романтика!
Тамзин Райт е скъпоценният камък на училището на Бляскавия двор – училище по етикет, което превръща момичетата от бедно потекло в истински дами, за които после намира богати съпрузи в Новия свят. Амбициозна и целеустремена, тя е решена на всичко, за да извоюва по-добър живот за себе си и за семейството си. Дори и да трябва да премине цял океан и завинаги да напусне дома.
Но когато корабът, на който се намира Тамзин, нает да транспортира част от ученичките, се губи в морска буря, животът ѝ излиза извън нейния контрол. Отчаяна, тя трябва да намери пътя си обратно към Двора, към познатите части на Новия свят, към семейството си. Населените с туземски племена райони и всекидневните опасности само бавят нейното пътешествие обратно към дома.
Но може би домът не е там, където Тамзин го е търсила досега. И може би представата ѝ за истинското значение на любовта е била погрешна. Но дали миналото ѝ ще ѝ позволи да открие свободата?
"Смарагдово море" е шеметен и изпълнен с чувственост и безгранични обещания разказ за смелост, за страст и желание. Разказ, в който една жена се изправя срещу света – и срещу всичко, в което е вярвала – за да извоюва своето място и своята свобода. И да изплува над вълните от заблуди напълно променена.
Прочетете откъс от "Смарагдово море" от Ришел Мийд, която излиза от издателство "Сиела".
След около час влязоха три жени с големи вързопи в ръце. Най-сетне. Събрахме се около новодошлите, жадувайки за новини. Тези жени от Констанси бяха облечени в семпли памучни рокли с високи яки, в нюанси на тъмносиньото или сивото, с тежки вълнени наметала. Най-старата носеше боне, докато другите, малко по-възрастни от мен, носеха забрадки.
- Ще съблечете дрехите си и ще облечете тези – съобщи ни по-възрастната жена. –Радваме се да се погрижим за вас – това е наш дълг, вменен ни от Урос – но ще трябва да спазвате обичаите ни, докато сте тук.
- Да, разбира се – казах. – И сме ви изключително признателни. Щастливи сме да направим каквото е нужно и да ви улесним, за да можем да си тръгнем.
Жената не отвърна на усмивката ми и просто започна да раздава дрехите, които бяха от същия вид като техните. Имаха голям избор от размери и доста се затруднихме да преценим кое на кого ще стане най-добре. Дрехата, с която се сдобих в крайна сметка, беше тъмносиня и изглеждаше точно моят размер, което бе истински късмет. Някои от тези на другите момичета бяха торбести или прекалено дълги.
- Ще трябва да се отпусне – каза ми една от по-младите жени от Грашонд, като коленичи да огледа подгъва ми. – За късмет, има около един инч.
На мен дължината ми изглеждаше идеална, но не стигаше до носовете на обувките ми като нейната рокля.
- Разбира се, щом казвате… но дали ще бъдете така добра да ми помогнете да разбера… дали тази дължина е… ъъ, неприлична?
- Не – каза тя и се засмя леко. – Но показва твърде много от обувката и чорапа. Някой беден човек може да има износени обувки. Или навярно изобщо не може да си позволи чорапи. Дългите поли и панталони правят това по-малко очевидно. Тогава не е нужно тези хора да се чувстват несигурни или да завиждат на другите. А тези, които притежават повече, не могат лесно да се разпореждат с онези с по-малко средства.
- А. Разбирам. Е, ако можете да ми заемете игла и конец, ще се погрижа за това.
- Можете ли? – Тя изглеждаше приятно изненадана. – Всички изглеждате като дами, които са свикнали да бъдат обслужвани.
Обхванах с поглед окаяната си група, докато връзвах забрадка върху косата си.
- Е, благодаря ви все пак. Но повярвайте ми, самите ние сме прислужвали доста на други хора навремето.
Пристегнах с проста карфица сивата наметка, която тя ми даде. Вълната беше груба и по нея нямаше бродерия като по предишната ми наметка, но беше толкова по-топла, че направих замяната без колебание. Във вътрешните джобове имаше ръкавици с по един пръст в тон с нея. Младата жена изтръска старата ми рокля, преди да я сгъне, и възкликна възхитено:
- О, виж това. – Прокара пръсти по плата – бледозелен памук, обсипан с бели лилии. Подгъвът беше изцапан с кал от прехода ни по суша, а морската вода беше оставила по части от полата бели пръски от сол. – Колко жалко, че е съсипана.
- Знам един номер, с който тази кал ще излезе – казах. – Изисква доста киснене и известно време, но мога да го направя. Ако можете да ми намерите луга и…
- Имате да се тревожите за много по-сериозни неща от някаква натруфена дреха. – По-възрастната жена се приближи с тежки стъпки и грабна роклята, добавяйки я към една купчина в ръцете си. – Урос е пощадил живота ви. Пожертването на този символ на лекомислие не е дори скромно начало на изплащането на този дълг. Би трябвало да отправяте коленопреклонни благодарствени молитви. Ако бяхте пристигнали по-рано, щяхте да сте навреме за службите ни по случай свещения празник.
- Ах, какъв лош късмет. Но ще, ъъ, ще се постарая да стигна скоро до това коленичене. Питах се дали първо можете да ми кажете какво ще стане с нас? Разбирате ли, много сме нетърпеливи да стигнем до Кейп Триумф и…
- Съветът ще реши какво да се прави с вас, и решението ще бъде взето, когато му дойде времето. Ако ви е трудно да приемете това, бих ви посъветвала да прибавите и молба за търпение към списъка с молитвите си.
Тя си тръгна забързано, а жената, която ми беше помогнала, забърза след нея. Стигнаха до третата жена, която беше коленичила до глезена на Поли и го превързваше. Поли се беше спънала в един клон по-рано същия ден и доста я болеше. Докато гледах, Ванеса се наклони към мен:
- Знаеше ли? Тя е лекар, тази жена. Съвсем истински лекар.
- Какво? Сигурна ли си? – Жените лекари бяха нещо нечувано в Осфрид. Трудно ми беше да повявам, че би имало такава тук, когато за Наследниците се носеха слухове, че се отнасят към жените много строго.
- Така ми каза, когато бях там – каза Ванеса. – Каза, че всички лекари тук са жени! Нещо за това, че лекуването било област на действие, запазена за жените.
Отчаяно любопитна, аз се отправих към лекарката, но тя приключи работата си точно тогава и си тръгна с двете си спътнички. Така отново останахме сами и измина още час, преди един мъж на средна възраст с коса, подстригана така, че стигаше до брадичката му, да влезе безмълвно и да остави кошница с ръжен хляб. Върна се отново скоро след това, за да донесе бъчва с вода и черпак. Опитите ни да го разпитаме, бяха пренебрегнати.
Небето беше притъмняло до наситено пурпурно, когато влезе друг мъж. Той спря за миг, за да изтупа снега от ботушите си, а после свали от главата си широкопола черна шапка, докато ни оглеждаше внимателно. Ванеса, все още близо до мен, изправи гръб и промърмори:
- Бога ми. Може би все пак има надежда за това място. Ще ми се да не бях облечена с тази скучна стара дрипа.
В сравнение с мрачното излъчване на другите жители на града този млад мъж беше като слънцето, нахлуло в стаята ни. Тъмнозлатиста коса обрамчваше лице с ясно оформени черти, което имаше широко разположени синкавосиви очи и най-топлата, най-искрена усмивка, която бях виждала, откакто влязохме в Констанси. Тази усмивка изглеждаше почти нереална след всички намръщени изражения, които бяхме получили дотук. Освен това не беше много по-възрастен от нас и отдели минута да огледа всяко лице с искрена загриженост. Ние също го изучавахме, някои – по-неприкрито от други.
Изглеждаше малко смутен от вниманието ни и Ванеса ми прошепна:
- Изчервява ли се? Да, наистина. В името на Шестте, възхитително е. – Щях да я смушкам с лакът, само че тя беше права.
Сключил ръце пред тялото си, той се прокашля и въпреки че беше смутен, заговори с ясния, висок глас на човек, свикнал да се обръща към големи тълпи:
- Здравейте. И добре дошли. Толкова се радвам, че сте тук. Тоест в Констанси. Не само в църквата. Но се радвам и че сте тук. Аз см Гидиън Стюарт, един от младшите свещеници. От това, което чух за опасностите, пред които сте се изправили, Шестте сигурно ви обичат – за да ви спасят от тези опасности, имам предвид. Не да ви подложат на тях. Както и да е, знам, че сигурно всички сте уморени и разтревожени, но моля ви, проявете търпение към нас само още малко. Ще направим всичко по силите си да се погрижим за вас.
Изрече тези последни думи с такова искрено чувство, че беше невъзможно да не му повярваме. Из църквата разцъфнаха усмивки. Може би нещата наистина щяха да се оправят.
- Бих ли могъл да разговарям с този, който отговаря за вас? – попита той. – С придружителката ви?
Всички се обърнахме към госпожица Куинси, която отвърна на погледите ни с безразличие. Когато тя поклати глава и запази обичайното си мълчание, пристъпих напред:
- На драго сърце ще ви помогна, отче.
Той насочи онази усмивка към мен с пълна сила и лъчезарността ѝ едва не ме повали.
- О, не. Не „отче”. Само Урос заслужава тази титла. Можете да ме наричате „господин Стюарт”, когато сме в официална обстановка, „Гидиън” – когато не сме.
Той ме поведе към нишата в дъното на църквата, а няколко от другите момичета придобиха такива изражения, сякаш сега им се искаше те да се бяха нагърбили доброволно с ролята на неофициален водач. Може би тази роля все пак си имаше и добра страна. Трябваше да кажа на Орла, ако някога я видех отново. Той придърпа две пейки и ми направи знак да седна на едната, докато той се настани на другата.
