„Кешбол” е последният филм с участието на Брад Пит и когато разбрах, че ще е за бейзбол, си казах, „Какво, по дяволите?!”. Е, оказа се, че отново "какво?" няма никакво значение. За сметка на любимото ми "как?".
И все пак да отговорим на малкото и недъгаво "какво": по книгата на Майкъл Луис; Били Бийн - мениджър на бейзболен отбор (Оукланд Атлетикс), който пък е пред фалит; "откраднати" добри играчи и поредица от задънени финансови улици; в крайна сметка - кризисните ситуации изискват крайни мерки - какво, ако просто нарушиш всички правила и направиш нещата по "твоя начин"? Не звучи чак пък толкова интересно, нали?
Обаче... ето го и "как" - „Кешбол” по нещо напомня на „Всяка една неделя” – нали се сещате за онази особено надъхваща реч в съблекалните? Е, не е това общото. Обаче колкото и да обичаме Ал Пачино (повече от мъжа на Джоли) и при все, че за американския футбол знаем точно толкова, колкото и за бейзбола... и в двата случая спортното невежество не ни пречи да ги харесваме ужасно много. И първия, и втория. Защото филми като "Кешбол" са много рядка порода история - хем е привидно повърхностен "мъжки" филм ("бейзбол, пфю!"), хем успява да докосне едни много тънки струни, които всеки човек има някъде в себе си. Какво означава това? Че ако обичате спорта - той е за това, ако сте в бизнеса, има и от него, ако сте родител - вижте дъщеричката на главния герой и отношенията му с нея (една от най-милите линии в сюжета - лично мнение), ако обичате музика (I’m a just lil bit caught in the middle, life is a maze…), ако се интересувате от психология и въпроси от типа "как може да действа човек, притиснат от обстоятелствата?" - ще си отговорите; ако държите на приятелството - и то е налице...
Ритъмът на филма е като в много добра песен - сега-то е прекъсвано на правилните места от ретроспекции за миналото на Били Бийн (Брад Пит), които обясняват как е стигнал до положението, в което се намира и защо би взел едно или друго решение в настоящия момент (винаги удачен похват - голямо холивудско/независимо/каквото и да е "браво" на сценарния екип). Бейзболните срещи не са акцент (макар, че ги има), но вместо тях - в близък план наблюдаваме емоциите на Били Бийн (Брад Пит). А понякога и от по-далечен, но във всички случаи сме "във филма".
Има и други симпатичности - диалозите са чудесни и е твърде възможно да се засмеете на изказвания от типа „Щом има грозна приятелка, това означава, че няма самочувствие – това момче не ни трябва!”.
Сюжетът, умело извъртян от Бенет Милър (който вече има един доста приятен киноопит, базиран на “a true story” и посветен на Труман Капоти) криволичи заедно с Били Бийн, който казва „Ако не се адаптираш – умираш” и прави нещо „невероятно” в бейзбола – избира да не се уповава на старите и изпитани прийоми. В частност на скаутите - това са онези хора, които хващат млади и напъпили бейзболисти и им казват "Ти ще станеш звезда в играта!". Вместо да послуша старите пушки, Били се доверява на един симпатичен дебеланко с диплома по икономика от Йейл (Джона Хил (!)), който със сложни формули и допотопни компютри изчислява как да се събере Пе-че-лив-шия (!) отбор, който ще грабне купата. 
И колкото и клиширано да звучи, да - лентата е за смелостта, за трудностите, за мъжеството (не, не само в смисъл мускули-маса-силкон, силикон), а за увереността, че постъпваш правилно, независимо. От каквото и да било/ всичко. И ако някой някога е поставял под съмнение актьорските качества на хубавеца Брад Пит, значи е пропуснал „Седем”, „Странният случай с Бенджамин Бътън”, „Боен клуб” и още цял куп добри негови роли. И е почти непростимо да не види и тази.
И така - какво знаете за бейзбола? Може би нищо друго, освен как изглежда теренът и че едни хора удрят топки с бухалки и тичат от някаква абсурдна, посипана с пясък бяла плочка до друга, докато някой крещи ентусиазирано „Хоууумрън!”? Няма значение. Гледайте филм и ще разберете защо.
По кината от Александра филмс.
