Всеки от нас може да се впусне в околосветско пътешествие с книгата „Атлас на щастието“ на британската журналистка Хелън Ръсел. Вдъхновяващи истории от 33 държави по света припомнят събуждат в читателите оптимизмът, който ни е нужен, за да се докоснем до онова, което винаги търсим - щастието.

Снимка: http://www.erabooks.net/

Пълноценният живот е онова, което всички хора, без значение от родното им място, търсят. Различните култури възпитават в хората разнообразни разбирания за достигането му. Точно и докосването до различните култури придава на пътешествията вълнуващия им характер.

Снимка: Издателство \"Ера\"

След книгата си "Какво обичат датчаните", Ръсел ни вкарва в едно околосветско пътуване, чиято цел е да открие тайните на щастието. От Австралия до Уелс, през Бразилия, Финландия, Тайланд, Япония, Холандия, Русия и много други държави, "Атлас на щастието" книгата ни носи вдъхновение от 33 държави. Концепциите на различните култури понякога са дори противоположни, но точно това ни припомня, че всички хора сме различни, което е най-доброто ни качество. То ни позволява да се учим едни от други, да се вдъхновяваме взаимно и да виждаме израстваме като хора.

„Атлас на щастието“ е книга, която може да ни изпълни с оптимизъм, който е основната ни двигателна сила към най-желаната дестинация щастието.

Откъс от книгата можете да прочетете тук >>

АЛОХА

Алоха, съществително, означаващо любов, съчувствие, състрадание, доброта, уважение и прошка. Смята се, че думата датира някъде от около 500-а г. сл. Хр., когато полинезийските заселници за първи път се появяват по островите. Хавайският учен Мария Кавена Пакуи пише, че първоначално алоха е изразявала обичта между родител и дете. Днес оби­чайно използвана като поздрав, алоха се смята също и за начин на живот на Хаваите – ръководен набор от принципи за взаимодействие с природата и всички създания, които живеят в нея.

ХАВАИ

Родно място на Барак Обама и сърфа, Хаваи­те вече са известни и с други неща освен доброто настроение.

– Но алоха несъмнено е една от най-важни­те ни експортни стоки – ми казва Роб от Оаху, който ще е мой гид до място, където, по думите (почти) на Джеймс Тейлър, никога не съм била, но наистина искам да отида.

Хаваи не е отделна страна сама по себе си, но намери своето място тук поради това, че има има собствена островна култура и е различна от останалите части на САЩ по начини, далече по-многобройни от страниците на тази книга. А също и защото е просто Хаваи. Палми, ананаси, море, пясък, хула танци и лей – цветните гирлянди, едва ли ще се намери нещо, което да не обикнете на мига в този мъничък американски щат по средата на Тихия океан, и все пак именно духът на алоха прави хората тук щастливи. А те наистина са щастливи. Според проучванията на Галъп жителите на Хаваи се класират на първо място по благополучие в САЩ и едва 32,1 % от хавайците признават, че понякога са стресирани.

– Алоха е нещо много просто и същевременно много ком­плексно по своята същност – казва Роб – заради действията, които те задължава да предприемаш.

Описва го като вид безкористна любов и чувство за отго­ворност, което ми звучи много подобно на отношенията ро­дител-дете, за които е писала Кавена Пукуи.

– Духът на алоха често се използва, за да опише топлото приветливо отношение на хавайците на островите и в чужби­на – добавя той.

– А дали е искрено? – чувам се да питам, защото съм вина­ги скептичната британка.

– О, да! – настоява Роб. – Чувството е напълно чисто и ис­крено в своята същност, свързано е с островния характер, с хо­рата и ценностите на истинската хавайска култура.

Зейн, професионален сърфист от Лахаина, се съгласява:

– Алоха е начин на живот. Много повече е от поздрав – това е доброта и хармония, скромност и търпение, постоянство и отзивчивост. Винаги.

Очарована съм. Въпросът „любезни ли сте един с друг“ обикновено не получава много внимание в изследванията на щастието. Няма много сравнителни проучвания на благо­получието или изследвания на евдемоничната теория за йе­рархия на цели и смисъл в живота, които да започват с да/не квадратче за отговор на въпрос „Боб държа ли се малко невъз­питано с вас на обяд…“ или „Джил направи ли физиономия, като ви видя…“. Но Зейн е прав: да се държиш приятно е под­ценено човешко качество. И макар всички вече да сме наясно, че щастието трябва да извира отвътре (нали така?), винаги е за предпочитане да сме край хора, които са „приятни“, отколко­то сред стадо закостенели магарета на име Йори.

Снимка: https://www.facebook.com/MsHelenRussell/photos

– Защото кой си ти, че да разваляш доброто настроение на другите с твоето лошо настроение? – пита Зейн.

Справедлив въпрос. Разказва ми, че дори когато имат лош ден, хавайците могат да призоват своя алоха дух да „им даде рамо“ и да им помогне да се справят. Най-често срещаният начин да поздравиш някого в Хавай е с шака – гордо махване с ръка, като три от пръстите са изпънати, а двата средни са сви­ти. Разправят, че шака се е появил, когато приветлив старец, който винаги махал с ръка на минувачите, загубил средните си два пръста при инцидент в градината.

– Това би могло да го подлуди или да го депресира, но то­зи човек имал толкова голямо сърце, че не преставал да маха дори с осакатената си ръка – казва Зейн.

Хората му махали в отговор и скоро започнали да свиват средните си пръсти в знак на солидарност. Жестът се разпрос­транил и в някакъв момент хавайски телевизионен репортер го използвал, за да даде знак, че предаването му е свършило.

– Заключителната му фраза била нещо от рода на „Бъдете с нас и за следващия „shocker“ (сензация), обяснява ми Зейн, – а с нашия пиджин акцент това прозвучало като „шака“, и така му останало името.

Сега шака е обичайният начин да изразиш духа на алоха.

– Някой от другия край на плажа ти маха с шака и ти му отговаряш с шака, за да му покажеш, че си го видял и че ти е приятно – казва Зейн.

А доброто отношение е най-цененото качество в хавайска­та култура.

Ранните хавайци са имали изключително уважение към природата и интуитивно разбиране за баланса на екосистема­та – много преди ние да се усетим, че това е цяла наука.

– Първите заселници наблюдавали морето и разбирали, че светът не започва от хоризонта – че той започва в небесата – казва Зейн.

Виждали как водата се събира в облаците, когато се изпа­рява, после я наблюдавали как пада, за да подхрани реките, и след това поема своето пътешествие към морето.

– На Хаваи водата е свещена – казва той. – Тя е животворна­та нишка, която свързва земя и море, тя е здравето на гората и кораловия риф. Имаме древна поговорка – „ola alla wai“, кое­то е „водата е живот“, и живеем според нея.

Хавайците от векове живеят в хармония със заобикаляща­та ги среда благодарение на своя алоха дух.

– Между земята и народа има невероятно равновесие – съ­гласява се Роб.

Хавайците не смятат, че притежават земята. Вместо това те чувстват, че „ние принадлежим на островите“, както каз­ва той. Поради което се чувстват отговорни за всеки аспект от благополучието на островите. Kuleana или „грижата за окол­ната среда“ е нагласата, с която израстват и приемат като свой личен дълг всички хавайци, както и вземането на pono или „из­пълнения с уважение“ избор, който ще е от полза за общност­та, околната среда и в името на общото благо. Държавното мо­то на Хаваи е Ua Mau ke Ea o ka ‚Āina i ka Pono, което се превежда като „Животът на земята се запазва навеки с праведност“ и това обобщава отношението между хората и земята. Главният остров на Хаваи е разделен на клинообразни форми от водата, която се стича от планинските върхове към рифовете, и хавай­ците традиционно обработват своето „парче“ от острова в съвместни кооперации. Общ­ността споделя ресурсите и работи в хармония с естестве­ните ритми на земята и море­то. Тази система на задружна работа означава много свободно време за отдих – толкова много, че са превърнали плъзгането по гребена на вълните в изкуство. И всеки на Хаваи е сърфист.

– Имам доживотна романтична връзка с океана и сърфи­рането определено беше моята най-голяма страст, когато бях момче – казва Роб.

Зейн описва океана като своята „църква“ и е толкова съ­вършен на дъската, че може да прави стойка на ръце върху нея, докато се носи върху вълната (не знам много за сърфира­нето, но не мога да направя стойка на ръце дори на сушата, така че това ми изглежда много впечатляващо). Сърфирането такова, каквото го познаваме днес, се е зародило на Хаваите и Дюк Паоа Кахину Мокое Хуликохола Каханамоку е бил пър­вият, който представя този спорт пред останалата част от света в началото на ХХ век. Докато проучвам Херцога* по-обстойно (не във връзка с работата), откривам снимки, на които той иг­рае голф, докато сърфира върху вълна (толкова добър е бил в сърфирането – както и в голфа), виждам и друга, на която сърфира, а негова приятелка стои върху раменете му в стил Жената Чудо, а на други той гледа така, сякаш се опитва да те „оплоди“ през обектива на камерата (или поне това е мое­то усещане…). Истински ренесансов мъж, Херцога е намерил време да бъде и полицай, актьор, играч на плажен волейбол, бизнесмен и многократен олимпийски шампион по плуване – което кара нас, останалите, да се чувстваме като лентяи.

– И как се вписва това в представата ни за безгрижния ман­талитет на сърфиста?

– О, човек трябва и да работи – казва Зейн. – Работа, рибо­лов, забавления – с каквото и да се заемеш, винаги го правиш по възможно най-добрия начин и се забавляваш, докато го правиш. Не става дума задължително да се шегуваш през ця­лото време, а да го правиш с положителна нагласа и уважение.

Защото това е духът на алоха, към който хавайците са се придържали през цялата си бурна история. Полинезийските заселници пристигат преди около 1500 години, плавайки през океана, ориентирайки се единствено по звездите, след това през XVII век се появяват испанците, последвани от капитан Кук през 1778-а г., пресен-пресен след тормоза над австралий­ците. Контактът с европейците има катастрофални последи­ци за островитяните заради новите болести, които те донасят, а скоро след тях прииждат американските протестантски мисионери, твърдо решени „да спасят няколко души“ и да обявят традиционния полинезийски хула танц за „езически“. Кралство Хаваи е основано през 1795-а г. с обединението на островите Хаваи, Оаху, Мауи, Молокай и Ланаи, а после, през 1891-а Хаваи приветства своята първа и единствена кралица Лилиуокалани. Но по-малко от две години след началото на нейното управление САЩ я принуждават да абдикира и да се откаже от всякакви бъдещи претенции към трона. Била е принудена да изтърпи съдебен процес пред военен трибунал в своята тронна зала и накрая е осъдена на пет години катор­га. През 1896 г. е помилвана, но през 1898-а САЩ официал­но анексират Хавайските острови. От този момент нататък хавайският език е забранен в училищата и правителствени­те служби, а към 1920-а хавайското население е намаляло до малко под 24 000 души, според данните от официалното пре­брояване на САЩ. Чак след приемането на конституционна поправка през 1978-а г. преподаването на хавайски език в учи­лищата става законно, а Програмата за цялостно преминаване към хавайски език започва през 1987-а г.

– Днес хавайският език се преподава отново в училищата, но за мнозина езикът на страната, която наричат свой дом, е напълно непознат – казва Зейн.

От население, възлизащо на 1,4 милиона, едва 141 000 ду­ши се идентифицират като изцяло „местни хавайци“ в по­следното преброяване. Много малка част от хавайците днес могат да проследят потеклото си обратно до оригиналните полинезийски заселници, но има искрено же­лание за опазване и насърчаване на местната култура. Халеака Йолани Пуле Дуули или „леля Ака“ е една от световноизвестните фигури на традиционната хавайска култура.