След няколко години мълчание писателят Любомир Николов се завръща на литературната сцена с "Фламинго за обяд". Новият сборник с къси разкази на Николов съдържа 50 кратки истории, които, в типичния за автора си стил, издават по елегантен начин високата ерудиция и финото чувство за хумор на Николов.

Оставайки верен на стила си, авторът на "Щастливите хора" ни запознава с истински пъстроцветна палитра от колоритни персонажи, които едновременно разсмиват, натъжават и провокират читателя да се замисли малко по-дълбоко над ежедневното и над света, който ни заобикаля.

Сред героите във "Фламинго за обяд" са човекът бонзай, 22-годишният философско-стоически изследовател Марко и хазайката му в околностите на Братислава г-жа Бехерова, равнодушният селски клисар, който разговаря с кон и с… Чингис хан, нестандартният диктатор, който обича графитите и мечтае от дете да боядиса целия свят, няколко колоритни крадци на фламинго и още куп непредвидими чудаци.

Любомир Николов е добре познат майстор в жанра (на късия) разказ. Автор е на сборниците "Въжеиграчът Карой" и "Очи на сляп, език на болен", номинирани за наградата "Хеликон" съответно през 2010 и 2012 г. Следват други два успешни сборника – "Слънчев бряг – код жълто" (новели) и "Щастливите хора", който излезе в края на 2016 г. Сред престижните литературни отличия на Николов е и наградата "Чудомир". Негови текстове са публикувани в редица български издания, както и в няколко български и чужди антологии. Разкази на Любомир Николов са превеждани и публикувани на английски, испански и словашки език.

Най-новото от него – "Фламинго за обяд", ще бъде официално представено на 20 март (сряда) от 18:30 ч. в столичния Dada Cultural Bar (ул. "Георги Бенковски" 11) с вход свободен.

А сега, прочетете откъс от разказа "Госпожа Бехерова" из сборника "Фламинго за обяд" от Любомир Николов, издаден от "Сиела".

Снимка: Сиела

През септември 2016 г. Марко наема стая в къщата на г-жа Бехерова. Къщата е на самия бряг на Дунав и според една от клаузите в наемния договор Марко може да се къпе в реката, когато си поиска.

Да се наеме стая в къща в околностите на Братислава, не е трудно, но може да се окаже и глупост, защото толкова струва и гарсониера в центъра на града. Марко обаче меч­тае за две неща: да следва философия и поради някаква не­осъзната тъга да живее на брега на голямата река. Сега и двете му допълващи се във вечерните часове мечти стават реалност. Марко си представя философията като контрабан­да на значими мисли, а реката, както знаем, улеснява всяка контрабанда.

Наемодателката г-жа Бехерова е поизхабена жена с живи очи, не спира да говори за всякакви подробности и борави свободно с няколко езика. На младини явно е била красавица, забелязва Марко, и точно на такива като нея ста­ростта не прощава. 

Между нас казано, Бехерова изобщо не е стара, нито изхабена, но тъй като Марко е на двадесет и две, четиресет и пет му се струват доста напреднала възраст.

Още първата седмица Бехерова зачерква някои условия в договора и добавя нови. Договорът и без това вече е до­статъчно обемен. Съдържа осем страници текст с витиева­ти подробности, касаещи не толкова наемни отношения, а какво Марко може да прави и какво не. Прилича повече на манастирски кодекс. Марко не може да мести мебелите в ста­ята си. Не може да използва белина или парфюм. Не може да внася храна и няма право да готви в къщата. 

– Г-жа Бехерова, ако не готвя, ще умра от глад – про­тестира Марко.

– Не се притеснявай – отвръща му тя, – има хора, кои­то живеят със слънчева светлина, а и в университета имате менза, нали? Не мога да понасям смрад на лук, пържен бекон и всички тия ужасни студентски храни. 

След още месец Бехерова му забранява суетната сме­лост да се къпе в реката, защото имало замърсяване. На Марко Дунав му се струва още по-привлекателен и дори по-чист и се ядосва истински.

Вижда, че жената не е добре с акъла, вижда, че тя се рови в подробности; той препрочита новия договор, който тя му пробутва след нова редакция, и вижда вътре безумни неща.

Вижда, че това не е договор, а скалъпен наръчник от смешни правила и налудничави забрани. Ако не подпише но­вите редакции, ще напусне къщата. Марко усеща, че трябва да остане, не знае защо го привлича тази къща, но препод­писва.

Точно тези дни изучава в университета стоиците и е по­научил това-онова от стоицизма. Научил се е да сравнява логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата. Знае и друго: договорът е персонализиран афект на госпожа­та и чрез него тя иска да подреди бабешкия си живот. Съвсем ясно му е, че Бехерова го лишава от права да върши неща, които не е имал никакво намерение да върши. От доста вре­ме живее по правилата на този налудничав договор, но се чувства добре. 

Една вечер Бехерова го кани, в разрез с всичките си правила, да си разделят бутилка порто. Марко се опитва да е хладен с нея, като нарочно се изразява помпозно. Подхваща темата за разместването на мебелите и се опитва да є обяс­ни, че разположението на мебелите е чисто естетически из­бор, без връзка с функционалността. Казва є също, че в тези късни времена на човечеството естетиката се е променяла многократно, а само етиката си остава същата.

– Като ви слушам, младежо, може и да сте прав – отвръ­ща Бехерова, – но етиката между нас, закрепена с договор, е спазването на подвластната на времето и тъй променлива естетика. – След това съвсем неочаквано сменя темата: – Имате ли си приятелка, ако позволите да попитам?

Марко е придобил от виното ненужно красноречие, подплатено с университетски фрази и примесено с известна жлъч, и отвръща прямо:

– Сексът, госпожо Бехерова, е физиологичен императив, но как да ви кажа, опитвам се да му се подчиня с най-малки загуби на енергия. 

Бехерова повдига разбиращо едната си вежда, но твърдо е решила да го свали на земята.

– И средства, младежо, и средства, не само енергия. Да считам ли, че се пазите за по-добра партия?