За 7-те години, откак редактирам "Жената днес" - най-старото българско женско списание, направих тъжно откритие – малцина от нас, жените, умеят да обичат себе си. Тъкмо това, а не нещо друго, ни отличава най-вече от мъжете.

Когато тръгнах по-проникновено да се само-наблюдавам, проумях ясно: точно тази авто-любов, която често (не)съзнателно задушаваме, е същинският извор на свобода, хармония, здраве, а значи и на живот.

Самочувствието днес е ултимативна необходимост,

за да си успял човек. Само-чувствие в превод означава да изпитваш (любовни) чувства съм себе си – не просто да се харесваш, а да се цениш високо. Мъжете ги възпитават от малки, че са ГОЛЕМИ – така те свикват да се ценят, да се хиперболизират; изобщо хиперболата за нищо я нямат – големи цели, големи мащаби, големи (мъжки) атрибути.

Жените, обратно и сякаш нарочно, все ги смаляват; нещо повече, те доброволно се смаляват – до фон, до трамплин, до (увеличително) огледало на Мъжа. Инфантилността у жените винаги се е поощрявала, както вечно са се издигали в култ крехките, ефирни създания с малки стъпала, малки ръце, малки талии (не и гърди, уви!).

Когато почнах да пътувам по-целенасочено из женския свят, установих не само дефицита на авто-любов, но и начина, по който този дефицит може да се компенсира. Със самота. С дозирана самота и кратки, смислени бягства. Когато периодично отвоюваме територия и време само за себе си, тогава лесно можем да открием и утолим ония най-съкровени наши желания, които потулени ни подкопават.

Не бива да се сдържаме

Не бива да се срамуваме да се грижим за себе си. Не бива да се принасяме в жертва (гордеейки се после с това и натяквайки го някому). Трябва да се обичаме – няма да се уморя да го повтарям. Само-чувствието е онова, което ни липсва.

За това как жените умеят да се мразят и само-убиват по един уникален начин – смалявайки се силово, направо изчезвайки – доказателство е анорексията. Никак не е случайно, че 95% от анорексиците по света са жени – това е типична женска болест, провокирана навярно тъкмо от вменяваната ни априори неприязън към “голямото” у нас, дори и на телесно ниво.

Пътят към вътрешната хармония

впрочем минава не само през парчетата самота, но и през усмихнатото ни само-съзерцание в огледалото сутрин. Психолозите дори съветват да го правим насила – и да не ни е весело, смехът сам щял да дойде. Важното е да се самоубедиш, че тъкмо ти си най-прекрасната жена на света (по Норбеков и по приказката за Снежанка).