Защо група българи и чужденци се събраха да поправят къщата на баба Закие от село Змиево? Историята за това как едно обезлюдено българско село преплита съдбите на един от последните му жители, на един учител от Великобритания и на една завърнала се българка от Швейцария, разказана от репортера Радиана Божикова и оператора Константин Димитров в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV. Разгледайте и богатите ни галерии от фотографа Евгений Милов в статията.
"Тъмна нощ, в която блещукаха, уединени като звезди, редките светлинки, пръснати в равнината. Всяка от тях - сред тоя океан от тъмнини - сочеше чудото на едно човешко съзнание" - Екзюпери сякаш е описал прозорчето на баба Закие. През нощта от него се разстила самотна светлинка над потъналото в мрак село Змиево. През деня обаче зад заскрежените стъкла се чуват гласовете на хора от различни краища по света.
"Аз, Мариана, Симон, Елена, Анди и още няколко приятели се разхождахме наоколо. Беше много красив ден. Минахме по хълма отзад, който ни отведе до къщата на баба Закие. Тя не ни беше виждала дотогава, но беше щастлива, че има с кого да размени някоя и друга приказка. Беше щедра. Предложи ни дори храна и по нещо за пиене. Тогава направих няколко снимки на къщата й, както и на самата нея. Тя беше застанала пред вратата, а над нея - два зеещи прозореца. Публикувах тези снимки във Фейсбук профила си. Мои приятели от Северна Ирландия ги видяха и не можаха да повярват как някой живее в къща, която няма прозорци. Свързаха се с мен и предложиха да помогнат на дамата", казва Кийт.
Така малка група от българи и чужденци започват да ремонтират прозорците на баба Закие.
"Тя е много независима и много енергична. Дори не искаше да приеме помощта. Мариана обаче е много убедителна. Това, което направихме, не струва много пари - вие виждате сами. Искаше се само малко време и умения, за да се случи", допълва той.
Кийт живее в България от девет години, а през последните четири е избрал за свой дом съседния Смилян. Идва в България като учител по английски език. Преподава дълго време в Пловдив.
"Обичам Родопите, обичам хората от Родопите. Тук може да имаш доста добър стандарт на живот, без това да ти струва много пари. Срамота е, че селца като това, в което се намираме сега, умират. Но това е процес, който се случва в цяла Източна Европа. Не знам какво бихме могли да направим… Мисля, че ако Брекзит не се беше случил, може би тази тенденция - хора като мен да идват тук, щеше да продължи. Но сега ще е трудно", казва Кийт.
"Отраснала съм сирак, без майка, с втора майка, от 6-годишна съм била сирак. Мечтаех да уча за нещо, да имам някакво образование, но не ми се сбъдна мечтата. След време може да съжаляваш, но е излишно. Мечтите никога не свършват, а понякога рухват. Всичко ми правеше впечатление, абсолютно всичко, как да се облека по-хубаво. Трудолюбива съм, умея да върша някакви неща, да работя… Умея да плета, да шия, да работя на нивата", казва баба Закие.
Закие идва в село Змиево преди 50 години. Днес, който и да почука на вратата й, винаги ще бъде посрещнат от две любопитни и усмихнати очи.
"Доведе ме момчето, което харесах. Любов от пръв поглед", спомня си тя. Малко след като създават наследници, любимият на Закие напуска този свят.
"Аз все още не говоря добре български и ми е малко трудно да си общувам с баба Закие, но въпреки това мисля, че сме приятели. Виждам лицето й, когато ни види - особено, когато види Мариана", казва Кийт.
"Коминът димеше и стаята, която се виждаше, беше с красиви цветя. Тя ни посрещна с нейния червен плетен елек. Много красиви цветове. Една слънчева, с една огромна усмивка. Много любопитна, разпита ни. Тя е най-щастливият човек на нейната възраст, който познавам - а аз познавам и доста хора от Западна Европа", казва Мариана.
Мариана е родена в Смилян, където се запознават с Кийт. Дълго време живее в Швейцария. Там работи и в малка хижа. Преди година оставя високоплатена позиция като софтуерен инженер в медицинска компания в Берн и се връща назад към корените си, за да преоткрие щастието.
"Аз винаги съм искала да се върна обратно в Родопите. Това ми беше цел от началото. Приятелят ми е от Швейцария и когато още в началото се срещнахме с един друг българин, той го предупреди и каза – всички хора от Родопите, които познавам са щастливи само в Родопите. Така че да знаеш, че там ще свършите", казва Мариана.
Днес, наследила шевната машина на баба си, тя е създавала собствен бизнес за ръчно изработени дрехи от специалната мерино вълна.
"Бих искала да живеем повече сред природата и отначало идеята ми беше, ако мога да направя повече работни места и за други хора - ако може да се разрасне моята малка работничка и едновременно с това да ми остава време да прекарвам сред природата", казва Мариана.
Освен това има и друга идея. "Една идея, която ние имаме с Бенджи - един от доброволците, който помагаше за тази къща, е да създадем фонд, в който хора, които имат желание, да дарят накакви пари, а ние да отделяме време и да ходим да се срещаме с бабите и дядовците по селата, които живеят сами и имат нужда от помощ и да им помагаме с каквото можем", казва Мариана.
"Не мисля, че трябва да очакваме, че ще станат космополитни центрове, защото тогава ще загубят от характера си. Вярвам, че все повече и повече хора, особено сега с пандемията, ще оценят живота на село в сравнение на големия град. Най-ценното в живота е това, което можеш да дадеш. Да се чувстваш, че не живееш само за себе си, но дори и нещо малко да си направил за някой друг", допълва тя.
"Весели хора, добри, но ми е неудобно да ги занимавам с моятa рухнала къща. Тя изявяват желание да ми помогнат, помагат ми, благодаря им много за всичко, което са направили за мен", казва баба Закие.
На какво баба Закие успява да научи Мариана за времето, което прекарват заедно?
"Определено на това да не се чудиш какво ти липсва, а да се радваш на това, което имаш. Страхотен пример затова как на човек не му трябва много, за да е щастлив. Трябва да е доволен от това, което има - и да го приеме. Това не е едностранен процес. Не само ние даваме нещо на баба Закие, и тя на нас ни дава", казва Мариана.
Или както още казва Екзюпери в романа "Земя на хората": "Трябва да опитаме да се съберем отново. Трябва да се помъчим да се свържем с някои от тия огньове, които пламтят далеч един от друг в полето".
