Какво ли е да прекараш целия си живот на село - без чиста питейна вода, без асфалтов път и без автобус? Хората от село Златолист знаят много добре отговора, защото винаги са живели в тези условия.
Вижте повече за село Златолист в репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и в богатите ни галериии в статията.
"Всичко се ражда чедо - и без вода се ражда… Моят дядо каза: Само министър не се роди в това село и затова си остана най-закъсало в България. Десетина човека за момента живеем тука, нямаме водичка, хляб ни носят отдалече. Път нямаме, а в селото е толкова хубава природата. Всеки, който идва, иска пак да се върне, къщичка да си купи. Как да дойде - ни водичка, ни нищо?", казва Севда от село Златолист.
"Миналият кмет каза: април започваме, май почваме - и така мина годината. Отиде си кметът, друг дойде и така всяка година ни залъгват и сме си без вода", допълва тя.
Севда и съпругът й Славчо някога били учители. Посвещават живота си на това да научат децата в района да четат и пишат, някои от тях навярно днес са станали и политици. Но повече от 50 години продължават да живеят с обещанията на управляващите. Празни обещания.
"В училище ходихме в Мелник в прогимназия, пеша 5 км от тук, всеки ден - няма пролет, няма зима, реводно от там пеша", казва Славчо.
"Тук никога не е имало автобус, чедо. По времето на соца пуснаха една кола седмично, автобус никога не идваше, до Сандански едно време, пеша ходехме. За да отида до Благоевград на училище, трябваше пеша дo Сандански, за да взема влака до Благоевград. Сандански е далече, чедо – на 30 километра е", казва Севда.
"Такава пустош е тук, такава пустош, няма с кого да си продумаш", казва Севда.
"Отвсякъде идват - от България, от комшийските държави Гърция, Македония - до черквата на Стойна преподоба. Енергийна зона била, говори се, че Граалът бил тука, Людмила Живкова някога го обикаляла с хеликоптер, търсейки го, така се говори, не знаем как е. Много ни е известно селото, много се посещава и който дойде иска пак да се върне, но условия за живеене няма. Ще се върне ли някога, ще има ли живот тука в нашата хубава България?", пита Севда.
Всъщност пиринското село Златолист е едно от най-посещаваните села в района. Интерес към него има, въпреки черния път и безводието. Вярващи от България, а и от целия свят идват, за да се поклонят пред дома на преподобна Стойна, в храма "Св. Георги" с надеждата за изцеление и чудо.
"Преподобна Стойна е родена в Хазнатар, Сярско, тогава българско, на 6-7 години се разболява от едра шарка и ослепява", казва Костадин.
Когато навършва 16 години, й се явява Св. Георги, който й казва да копае в двора на къщата, където ще намери икона и кандило. На това място местните построяват параклис, в който тя живее до Междусъюзническата война.
След 1913 г. семейството й се изселва в България. Преминавайки през село Златолист, Стойна решава да остане да живее в селската църква "Св. Георги". Умира през 1933 г. в село Златолист.
"Силата е много голяма тук. Аз наистина съм я почувствал и много други хора също. Има интересни случаи", казва Костадин.
"И царят е минавал оттук, преди когато преподобна Стойна е била тук, втората жена на Фердинанд е била тук - тя била болна, когато дошла при преподобна Стойна", допълва Костадин.
"Аз съм вярващ човек, да знаете, вярата е много важна", заявява той.
Костадин Костов е на 83 г. Роден е тук. За разлика от Севда и Славчо, той не остава тук, премества да живее в съседното село.
"Много е тежко да оставиш бащиния си дом. Преди 40-50 години беше оживено", спомня си Костадин.
"Най-много се отглеждаше тютюн и затова селото се казва вместо Долна Сушица, Златолист – златно листо тютюново, това беше", допълва Костадин.
"Животът ме отведе в гимназията в Сандански, след това икономическия техникум в Благоевград и се ориентирах към търговия. Ревизор на материално-отговорни лица станах и си изкарах целия житейски път на една и съща служба. Човек колко повече корени си пусне на дълбоко, по-малко ветрове може да го обрулят, да знаете", казва Костадин.
"Много ми е мъчно като виждам сега, освен че хората тези, които останаха без вода, без път. Ти ставаш сутрин и влизаш в банята, а ти питаш ли го този човек да няма вода за пиене", натъжава се Костадин.
Може би, защото селото се свързва с чудеса, може би, защото тук живеят добри и вярващи хора и Костадин все още има надежда за бъдещето.
Цялата поредица "Изгубени във времето" можете да проследите тук >>
