През 1904 г. в село Войводово има 411 жители – 215 от тях чехи, 100 словаци, 39 банатски българи католици и 57 православни сърби. От тях днес са останали само две семейства.
Вижте повече за село Войводово в репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и в богатите ни галерии в статията.
"Казвам се Людвиг Йосиф Коприва, на 80 години и 12 дена. Тук съм роден, родителите ми също са родени тук. Дедите и бабите са се преселили през 1900 г. Войводово, докато бяха чехите, беше страшилище, беше красиво всичко. Улиците чисти, направено всичко, белосано, Войводово. Това беше цвете, цвете…", казва той.
"Mайка ми е словачка, а баща ми е българин и от този брак има две деца – едното съм аз, по-малката сестра. Прадядо ми е дошъл с една група чехи, за да огледат терен, където да построят селище. Не знам точно какво ги е накарало да дойдат, но дошли са, заради земята и заради спокойствието, защото тук не е имало чорбаджии, които да властват и те да бъдат като подчинени, да бъдат роби. Те са потърсили Фердинанд, за да устроят вече документално всичко, всичко да се узакони, да могат да получат официално земите. Той е бил много благосклонен, съгласил се е веднага. Разпоредил е на съответните органи, на инженери, на техници, на технически лица, да дойдат, да размерят, да оправят и да могат хората да започнат да строят", казва Пенка.
"Архитектурата е проектирана от някакъв австриец и затова накъдето и да погледнеш, всичките улици са прави – и на така, и на така. Дворовете са еднакви, няма по-големи, няма по-малки. Всичките дворове във Войводово са по 1 декар и 8 ара, улиците са прави. Лицевата страна на селищата са 30 м, дължината 60 м. Всичко точно и всички дворове са еднакви. Гледаха се по 2-3 чифта коне, 2-3 крави за мляко. Много кокошки, много гъски, даже имаше една поговорка "Да не си гъска във Войводово, кон в Сараево и булка в Oрехово"… Да не си гъска, защото скубеха гъските заради перушината. Правеха се завивки, юргани, всичко с пера. Живели са много добре. Тук беше плодородно, тук бяха ястъци, нали знаете какво е ястък, разсад за зеленчуковите градини", казва Людвиг.
"Това беше някога войводовчаните, че в неделя не работеха. В неделя до обед са на черква, следобед се идваше тук на гарата да се посрещне влака. Ходеше се на разходка в една местност Лъга - дъбова гора. Булките бяха като кукли, влакът стоеше по 15 минути, да ги гледат, тогава беше закон. До 50-та, 60-та година не е имало кръчма, никой не е пил алкохол. На сватбата не се даваше алкохол. Бира не помня някой да е пил, вино не се правеше, не налитаха на пиене, пиеха кафе, бяло кафе – мляко и малко кафенце – бяло кафе", допълва Людвиг.
"Ванилията, канелата – това е неописуемо. Техните сладкиши, изключително са с мак – кифли, бухти, кнедли – всичко това е с мак и аз мама поддържаше тази традиция и сееше, сеехме си мак вкъщи, продължавахме да правим тези сладкиши, но вече всичко отпадна… То беше приказка. Всяка къща имаше хора. Всичко беше изметено, изчистено. Акации, много акации по между тротоарите. Белосани къщите, нагласени, напудрени, улиците чистички. Красота. Минаваш от всяка къща се носят гласове, чуваш и деца", спомня си Пенка.
През 50-те години всички тези семейства се разселват обратно към Чехия и Словакия, но оставят красивите къщи и подредени градини на следващите поколения, които да вдъхват живот по тези земи. На тяхно място идват да живеят български семейства от Кюстендилско, Михайловградско и Врачанско.
"Нося много топлина, нося много спомени. Моята майка беше много сладкодумна, певица, и разказваше цветущо всяко едно нещо. От нея съм запомнила историята на Войводово. Аз съм се родила 50-та година, точно, когато те са заминавали. Била съм на десет дена, когато те са отивали на гарата да заминават и там всички са й казвали – тя ще бъде живата история на Войводово. Чехите са си заминали, така мама ми е казвала – те започнаха да се носят слухове, че земята ще се обедини, ще се образуват ТКЗС-а и това нещо ги е стреснало и решават да действат официално, чрез органите… Всичкото това нещо, те са репатрирали земята си там, а тук на тяхното място идват тези хора. На тях им се раздава земя, тази земя, на която те са работили… Като са попълвали декларации за заминаване, кой какво що и са донесли и на моите родители документи и баща ми не се е съгласил да замине, а мама трябва да замине и той й е казал: Или оставаш с децата тук или аз ще взема децата и тя, за да не ни раздели, да не ни остави тука, решава и тя да не замине. И така са останали", казва Пенка.
"Като са чехи и искаха да си отидат натам, ние не заминахме, дядо ми на майка баща останахме, понеже татко беше работник в Чехия, 1947-48 г. В Чехия беше много зле, нямаше ядене. Ние бяхме там със сестра ми, аз там започнах училище. Първо отделение, дойдохме си тук, записаха ме второ отделение, ама като не знам български – нито букви, нито нищо и ме върнаха в първо отделение. Тогава в Чехия беше зле и татко каза: Няма да ходим на Чехия, няма да се изследваме. Имахме доста земя, аз наследих 150 декара земя на татко и на дядо и те си заминаха, после стана и тук ТКЗС-то – взеха земята, взеха конете и така си останахме и тук. Сестра ми 55-та година отиде да следва, завърши фармация в Бърно, намериха се със зет ми и си създадоха семейство и си останаха там. Не съжалявам, даже нашите като отидоха там, първите няколко години беше страшно. Мило Войводово, Златно Войводово, свикнаха и там и къде бяха изселени в една в Нови Церов и в Миково, ама после кой имаше пари и се разселиха", казва Людвиг.
От старите чешки къщи днес има едва 20 запазени, но спомените на Людвиг и Пенка не могат да бъдат заличени.
"Масарик, училището. Български се учеше и два дена в седмицата се учеше чешки. Имаше чешки учители, от Чехия са дошли тук и се учеше и чешки език. До обед бяхме на българското училище, следобед бяхме на чешкото училище. Имаше си учители от Чехия, преподаваха и това беше. По-рано пак се задържаше млад народ тук, докато работеше целулозният комбинат. Затриха комбината, няма работа. В село Войводово ходят трима човека на работа в Атомната централа, други предприятия няма, няма", казва Людвиг.
"Тази история как да ви кажа – баба ми е била девойка, когато са дошли. Омъжила се е създали с семейство, но съптугът й, отиват на войната и го убиват и тя остава довица с две големи деца – трудно е било, обработвали са земята с коне и волове. Тя е имала чифт коне и сама се е борила с оране, с копане. Започнах работа в читалището, читалището като секретар-библиотекар, работеше много, тогава имаше и много хора и млади, и по-възрастни. През 2000 г. Войводово направи 100 години село и решихме да направим голямо тържество и с много труд и много усилия го направихме. От Чехия дойдоха два автобуса хора, посрещнахме ги. Тук беше голямо изживяване…", казва Пенка.
След като остава в България Пенка се жени за българин. Създават си семейство. Тя става библиотекар. Людвиг се жени за българка, цял живот е бил шофьор – днес е щастлив дядо. Може би живота им е щял да бъде различен в Чехия или Словакия, но те избират България.
"Аз съм си чех и се чувствам като чех, говорим си вкъщи на чешки, децата ми знаят чешки, внуците ми знаят чешки… Чехия ми е чужда на мен, нали като погледнеш реално, тук съм роден. Хубава е Чехия, хубава е и Словакия, но България си е по-хубава. Но според мен България не е това, което е била… Има на доста работи да се учим от Запада, както му викаме ние, но не се получава… Аз пътувам до Чехия по няколко пъти годишно, понеже на малката ми дъщеря зет ми е тираджия и превозът ми е безплатен", казва Людвиг.
"Имам внук – той е студент в Германия. Моята надежда е да завърши и да се върне тук - да започне работа в България, а не там където е", казва Пенка.
