Село Казашко е най-малкото село в община Варна, но пази богата история. В него все още живеят казашки наследници и се говори на руски. Кметицата на селото прави всичко възможно селото да има модерен облик, но и да пази старите казашки традиции.
Вижте повече за село Казашко в репортажа на Радиана Божикова в поредицата "Изгубени във времето" на предаването "Тази събота и неделя" по bTV, както и в богатите ни галерии в статията.
Това е най-малкото село в община Варна - село Казашко. Преди повече от век то е създадено от потомци на казаци старообрядци – етнически руснаци, които по религиозни причини напускат пределите на Руската империя по времето на Петър Велики. Първоначално избират да устроят семействата си по поречието на Дунав, други се отправят към Турция. По-късно някои от тях идват в България.
"Пътят ги отвежда тук, на брега на варненското езерото. Мястото им се видяло тихо, красиво и достатъчно отдалечено от големия град, като същевременно са можели да продължат своя основен поминък - рибарството", казва Гергана Николова, кмет на селото.
"Дядо Никола разказва как на един от островите в непознато езеро в Турция е закопано казашко съкровище. Тяхното богатство са били църковните икони и книги, но са имали и много казашки атрибути, които тръгвайки към България, решават да заровят и в последствие да отидат и да приберат. Но по-късно създалата се обстановка в Европа не позволява те да могат да се върнат и това богатство така и остава заровено някъде там на остров в Турция", допълва тя.
През 1908 г. селото е признато с указ на Фердинанд I за населено място под името Казашка махала. По-късно официално то вече носи името Казашко. Паша е сред малкото останали наследници. Нейният дядо бил майстор лодкар.
"Единствените лодки, които са известни от цялото наше Черноморие - от Балчик до Созопол. На тези лодки им викаха липованки. Много са красиви. И научава на занаят татко, чичо. От моя баща чнам, че чичо е бил малък и под гарата се играели край езерото. Цар Борис обичал да кара влак. Спира на нашата гара и се спуска. Гледа едно детенце да си играе, пита го "Как си, що си, къде е баща ти?" и за ръчичка и го води при дядо", казва Параскева Липолитова - Генова. Цар Борис много харесал липованките на дядо Конрад и му поръчал да изработи такава и за него.
И до днес в последните казашки семейства се говори на стар руски език.
"Нашето село беше много красиво. Знаете ли, най-интересното при нас бяха неделните дни. Всички млади, хванати ръка за ръка, се събираха, минаваха през цялото село и пееха песни, както във филма "Тихият Дон". Нали сте гледали по телевизията - как пеейки тихичко, минават покрай реката, а после танцуват хора. След това те се прибират вкъщи. Това вече никога няма да се повтори", казва Паша.
"В събота, когато не се работи, имахме руски бани. Пали се банята, къпят се, чайникът с винцето, вътре лимона, ябълките и по една чашка. На другия ден, ако е неделя, камбаната бие, всички отиват на църква. Нашите староверци са много чисти, с бялата престилчица, с бялата кърпичка. Нашите майки са ходели с плитки и има специална шапка", допълва тя.
Като по-млада Паша била лаборант. Днес живее сама, но има син, дъщеря и внуци, които въпреки, че живеят в града, идват при нея често и се грижат за нея. Тя никога не си е помисляла да напусне България.
"Тук ми е родината, аз България си обичам. Като погледна тук морето, душата ми… Особено, когато учех в Шумен и пътувах с влак, като наближа и ме лъхне морето, това вече е моят край. България си е България. 74 години. Вълнувам се, децата пораснаха. Руснаците обичат българите", казва Паша.
През 1946 г. по-голямата част от казашките семейства се разселват обратно към родината си. В селото заживяват все по-вече българи.
"Дядо ми е един от първите българи, които са се заселили тук в Казашко, в края на 50-те години на миналия век. Дядо ми е бил един много буден търновец, който умело е работел с тукашната власт, работил е за блгоустрояване на селото, за асфалтиране на улиците. Учел е казаците на земеделие, защото те са били рибари и аз не само, че нося и неговото име, но може би съм наследила неговата борбеност и да не се отказвам пред трудностите", казва кметът на селото Гергана Николова.
Селото вече не изглежда така, както някога. Няма ги сламените казашки къщи, почти не са останали и чисти казашки семейства. Гергана, обаче се опитва да поддържа Казашко като модерно българско село, съхванявайки обаче и културата на казаците.
"Всичко хубаво, което преплитат и двете традиции и българи и казаци ни помагат да градим своето бъдеще, защото почти във всяко едно семейство вече има и българи", казва Гергана Николова.
В селото днес има и училище, в което най-малките жители да изучават вероучение и руски език. От 2019 г. Казашко е побратимено със село Нахутаевская, намиращо се в близост до руския град Новороссийск.
"Към днешния ден те наистина ни помагат да разберем какво е това казачеството, защото към днешния ден сме се отдалечили от истинската култура на тези хора и именно чрез своята работа се опитвам да разпаля огъня в сърцата и паметта на тези жители. Надявам се това и след мен да продължи и да просъществува", казва тя.
