„Привет, свещена светлина!”, прошепваше Уини, а залата притихваше. Вероятно не съм най-големият театровед на републиката, но когато гледах „Щастливи дни” с Татяна Лолова, бях само на 20 и 16 години по-късно не мога да го сравня с нищо.
Неслучайно тя получи „Аскеер” за тази роля, която може да изиграе само голям талант. Ако не сте гледали пиесата, то поне можете да си представите как изглежда един моноспектакъл от великия и абсурден Бекет, като по време на цялата втора част от пиесата героинята Уини е буквално вкопана до шията на сцената. И успява да изкара сълзи и смях от публиката само с гласа си. „Повечето режисьори и актьори просто не се захващат с „Щастливи дни” и така удължават живота си с няколко години”, написа преди време някой умен човек във в. „Култура”.
Татяна обаче не е от повечето.
Тя е умна, хубава, кокетна, щедра, прибрана, смешна и трогателна фурия. Присъствието й е достатъчно магнетично, за да изнесе цял спектакъл на гърба си. Както се случи и с „Дуенде”в 199. Спектакъл, който й приляга като кралски плащ върху аристократичните й рамене.
„Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие. Дуендето не е в гърлото, то идва от петите. Това значи, че то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие. Тази тайнствена сила, която всеки чувства, но никой мислител не е обяснил, всъщност е духът на всичко земно”, пише Лорка.
Дуенде е вдъхновението, което се носи на талази от Татяна Лолова. Най-голямата.
Текст, предоставен от сп. "Жената днес"
