„Това първо дете ли ви е?“
„Изгубих детето си – казах. – И – да, беше първото.“
„О, съжалявам.“
„Няма нищо.“

Познавам Ирина отдавна. Много фин човек. Очите й винаги светят. Зад привидно крехката й фигура обаче се крие онзи опит, който в повечето случаи човек не би си пожелал, но благодарение на който същият този човек се превръща в опора и надежда за другите. Винаги съм черпила вдъхновение от нея, от силата на духа й, от амбицията, от неспирното й любопитство да изследва хората и света.

"Беше изключително да преживея тази свобода и да я преживея сама" – това е равносметката от екзотичното пътуване на една жена, бих казала - космополит

Ирина е пишещ човек, вече има 6 издадени книги (за шестата иде реч в този текст), някои от тях преведени на английски, френски и персийски. Живее и работи в Брюксел. И като повечето жени, постигнали професионалния си успех, моментът да пожелае да стане майка не подмина и нейната врата.

Историята, която ще прочетете по-долу е тъжна. Много тъжна. Засяда като буца. Една жена разголва душата си с такава безпощадна искреност, че няма как да не боли.

Ирина става майка. Натан се ражда. Ражда се мъртъв. Тя трябва да приеме факта, че сърцето му е спряло преди да поеме първата си глътка въздух. Трябва да го роди. И трябва да го погребе. Пътят, който извървява, преобръща света й, но я води и до (пре)откриването на подобни женски съдби. Тази книга е за всички тях. Но и за всички нас. Подчертава с тънка червена линия, че въпросът "Защо" понякога няма отговор. Търсенето на обяснение е ненужно, но толкова дълбоко заложено в човешката същност, че без него собствената ни via dolorosa (Пътят на страданието) е немислима.

"Бих дала всичко, за да не трябваше да напиша тази книга. Но понеже трябваше, щастлива съм, че я написах", споделя Ирина. И тук си позволявам да публикувам пролога към...

"Добре дошъл, Натан!"
Литературен акт за раждане

Пролог

Докато бях бременна, мислех да пиша дневник, който един ден да споделя със сина си. После си казах, че ще оставя това за след като се роди. Не си представях, че ще пиша след преждевременното му заминаване, за да се свържа не с него, а с духа му. Никоя бъдеща майка не си го представя.

Но се случва на много от нас. Непредставимото. Непрежалимото. Преживяваме го в неизменността му. И продължаваме. Как? Често с мълчание. Погребваме мъртвото дете дълбоко в себе си и посещаваме това място тихо, тайно, сами. Етерът е пълен с лутащи се души на бебета, за които никой не говори. Родителското страдание и внимателността на другите превръща тези деца в табу, в болезнен опит, който е по-добре да бъде забравен. Но те не са опит. Те са нашите деца, които не чухме да проплакват. И без значение дали им даваме място в живота си, тях ги има.

Почти година след смъртта и раждането на Натан, изпитвам нужда да го родя още веднъж – в думите си, в историята ни, в обговарянето на времето, което споделихме, за да му дам живот и място. В света.

Отзиви

***

"Добре дошъл, Натан!" разказва история, каквато много рядко се чува, каквато още по-рядко може да се прочете. Загубата на дете изглежда непосилна за преживяване рана, която най-често остава заключена в мълчанието и дълбае там бездна.

Тази книга има небивало раждане. Биографията й започва от апокалипсиса, но не остава там, а постепенно възлиза до горните земи... "Добре дошъл, Натан!" е историята на едно възкръсване за живота, разказана в първо лице - литература, способна да лекува, защото е написана от ранения лечител"
Добрина Топалова, литературен критик и редактор

***

„Добре дошъл, Натан!“ е един хладнокръвно преразказан ужас. Или подредено разказан хаос. Нещо като: „Това първо дете ли ви е?“ – „Изгубих детето си – казах. – И – да, беше първото.“ – „О, съжалявам.“ – „Няма нищо.“ Сдържана до дискретност – въпреки разголващата детайлност. Mисля, че тъкмо това филигранно хладнокръвие е помогнало на авторката да разкаже толкова много неща в рамките на сюжета. Както и да направи финала логичен. Една много лична история, написана с характерния за Ирина Папанчева изискан и изящен език.
Христо Карастоянов, писател