Любов, огромна като катедрала

"Любов, огромна като катедрала“ е една от по-нетипичните творби на феноменалната френска писателка Катрин Панкол

„Това е историята на една любов, огромна като катедрала, необуздана като развилнели се пирати, любов, изпълнена с песни, изповеди, възторзи, с дръзки абордажи, вземане на заложници, яростни бури. Белязана от много плам и преливаща от много страдание.”

Кей Бартолди е книжарка, Джонатан Шилдс – писател. Той пише пътеводител, тя му изпраща необходимите му книги и му препоръчва други. Двамата се познават само от писмата, които разменят. И в които си пишат главно за… книги. Докато обсъждат произведенията на Мопасан, Флобер, Роже Мартен дю Гар, откриват, че имат сходни вкусове и една и съща страст – литературата. Постепенно писмата им все повече заприличват на писма между влюбени, а чрез книгите от любимите си автори споделят неща, които не са смеели да си признаят.

До неочакваната развръзка.

„Любов, огромна като катедрала” е епистоларен роман, изпълнен с много лиризъм. Кажи ми какво четеш, за да ти кажа кой си и как умееш да обичаш – това сякаш е идеята на нетипичното за Панкол произведение, което не отстъпва на най-доброто, написано от нея.

---откъс от романа ---->

Това е историята на Кей Бартолди.

Кей е моя съседка и приятелка, за мен тя е дори много повече...

Един ден Кей влезе в моя ресторант.
Сложи на масата дебела пачка писма с думите: „Можеш да правиш с тях каквото пожелаеш... Не искам повече да ги държа у себе си“.

Седна на един стол. Изпихме по кафе с цигара. Заприказвахме се за големия делфин, изплувал на нашия плаж, за медузите, които започнаха да се появяват чак тук, в нормандските води, за затоплянето на морето. Чудехме се дали тези неща не са свързани по някакъв начин с ядрената централа в Палюел.

Лоран се появи откъм кухнята, облечен в синята си престилка. Подсети ме, че е време да отскоча до рибния пазар да взема рибата и мидите.

Кей се надигна от стола.

Излезе, без да удостои с поглед писмата.
Не се заех веднага с тях, но след като отворих първото, не спрях, докато не ги изчетох до последния ред.
Всъщност...

Всъщност нейната история ми беше добре известна.
Това е историята на една любов, огромна като катедрала, необуздана като развилнели се пирати, любов, изпълнена с песни, изповеди, възторзи, с дръзки абордажи, вземане на заложници, яростни бури. Белязана от много плам и преливаща от много страдание.

Нашите съвременници са склонни да пренебрегват страданието, но то може да се окаже нещо велико...
Велико...

Bad things, sad things have to happen… sometimes.
За разлика от Кей, аз нямам власт над думите. Мога да се изразявам с ръце, с коси, със сърцето си, извивам се, кокоря очи, издувам устни във формата на буквата „о“, свеждам глава в знак на съчувствие, допирам длан до чело, изгарящо от неизказани въпроси, слушам, изслушвам, но не умея да боравя с думи.

Освен това френският не е майчиният ми език.
Майчиният ми език е иврит. Озовах се в този град съвсем случайно. Беше преди двайсет години и...
Но не това е важното.

Важни са писмата, за които споменах.