Не знаем защо точно любовта към планината е толкова силна. Не знаем защо точно мислите ни там просто са други. Не знаем и още много неща, не познаваме корените на всички усещания, които високите пейзажи ни дават. Знаем само, че те са специални.
Не знаем още нещо: дали съществува човек, който да не е чувал за Рилските езера. В планината с най-високия връх на Балканския полуостров именно заради тях последните няколко години усещането е сякаш вървиш по главна улица на голям град. За любителите това е доста натоварващо, но има някакъв чар - толкова хора опознават родината. Дори не е толкова, за да я обикнат, а за да се сетят защо точно я обичат. Да си докажат, че има за какво.
Има. Има и нещо като легенда освен това. Сигурно я знаете. Как ние сме се вредили последни за късче на земята и заради това ни бил даден част от Рая. Нямам навика да вярвам в такива неща, всъщност те дори не са и направени, за да им се вярва. Е, в това точно вярвам.
Рилските езера са любов. Много магнетична при това. Водата сама по себе си е нещо като магия - взирането в морето е терапия, а сезонът няма значение. Представете си сега толкова много кристално чисти естествени водоеми, които при това са на фона на върхове, на скали, на растителност, на фон, на който се чувстваш съвършено незначителен. Бих казала и безсилен, но именно там е парадоксът: чувстваш такава нищета и безсилие (не, не говоря за физическо), а едновременно с това се чувстваш велико. Почти сякаш си на върха на света.
Преходът към езерата не е труден, а оживената и прекрасно маркирана и ясно изразена пътека го прави подходящ за всеки тепърва прохождащ турист. За онези, които не обичат стръмните изкачвания, за онези, които се страхуват по някаква причина. За всяка възраст и за всякакви възможности. Мястото е лесно достижимо - движим се в посока Сапарева баня и се стига до местността Паничище. Маршрутът е идеален за един ден, но ако можете да си отделите нощувка, можете да отседнете в хижата.
Първоначално се стига с лифта до хижа "Рилски езера". Пътуването с него само по себе си е терапия - абсолютна тишина, покой, бавно изкачване. Мълчанието е приятно, тишината - опияняваща. Стартът на прехода е именно от хижата. Първото езеро, което ще видите след много кратко изкачване, е Долното езеро. След още кратко вървене по много равен терен, се открива гледка на Рибното езеро и на Трилистника. Скоро след това се стига и точно до най-емблематичното езеро - Бъбрека.
Тук можете да изберете да приключите разходката си или да продължите към Езерния връх. Продължете. Постойте малко, погледайте, пипнете водата и се убедете колко е ледена. Взирайте се в чистотата й колкото искате, но продължете. След много малко ще достигнете до езерото Окото - най-дълбоко от всички, а около склоновете му има останал сняг. През август.
Преходът до Езерния връх е много кратък и не е труден. От него обаче се разкрива зашеметяваща гледка на езерата. Чувстваш се сякаш си на върха на света, или поне много близо до него. Не снимайте прекалено много. Всъщност снимайте колкото искате, но се отделете за малко от екраните на телефоните, от обективите и просто гледайте на всички страни.
На връщане ви препоръчваме да минете през по-обиколния маршрут, който минава през старата хижа, за да можете да видите по-далечните езера от близо. Ще минете и през чешмичката на учителя Дънов, откъдето можете да си напълните вода, която се смята за заредена с енергия.
Заредена с енергия е цялата местност - езерата се смятат за космически огледала, информационен код. Мистиката, която мястото излъчва, се усеща силно с всяко едно сетиво. И не е заради Бялото братство, заради Петър Дънов, заради всички легенди и митове, които някак ти звучат безкрайно достоверни в конкретната обстановка, а е заради чувството на безгранична нирвана, което не може да бъде потиснато.
