Да си винаги усмихнат, бодър и в настроение за всякакви разговори всяка сутрин, и то пред многомилионна аудитория, вероятно е една от най-трудните задачи, които един журналист може да получи. За Златимир Йочев обаче това е удоволствие, но и голяма отговорност. В деня на българската писменост, език и култура си позволихме да върнем водещия на "Тази сутрин" по bTV в детството, да си спомни за първата учителка, както и да ни изрецитира любимо стихотворение.
Злати, да те върнем назад във времето. Помниш ли първия си учител – какво носиш като спомен от него и до днес?
Добре си спомням първия си учител, тъй като започнах ученическия си живот далеч от България – в Либия, където живееше цялото ми семейство. По стечение на обстоятелствата първата ми учителка беше човек, с когото семейството ни бе близко – почти всяка вечер бяхме или те вкъщи, или ние на гости и беше много смешно, защото винаги, когато трябваше да започваме часовете тя изпитваше първо мен и нейната дъщеря Мария и след това ни оставяше да си поспим. Моята първа учителка се казва Емилия, сега живее в Нова Зеландия със семейството си. Имах удоволствието да я видя преди една година и беше много приятно, преоткрихме се. Тя беше много спокоен човек и много плавно и приятно ни вкара в света на знанието и науката.
Обичаш да пишеш, да слушаш или да разказваш?
Със сигурност обичам да разказвам. Смятам, че това е нещо, което и работата ми изисква, но и аз си нося като характер и като човек. Опитвам се и мисля, че ставам все по-добър и в това да слушaм. За да си добър водещ на сутрешен блок и добър журналист трябва, да умееш да слушаш събеседниците си, да не пропускаш това, което те казват и да вникваш в същността на думите. Но всъщност много обичам да пиша. За съжаление ми остава малко време, но
имам в компютъра си много неразказани и непоказвани неща, които съм написал – от стихотворения през разкази. Някой ден може и да видят бял свят, ще видим.
Участвал ли си в рецитали, списвал ли си училище вестник … какво е било участието ти в културния живот на училището?
В рецитали не съм участвал. Докато бяхме в Либия, в началния етап на образованието ми, бях част от ученическия хор. Тъй като това бе малко училище в друга държава, това бе една от малкото възможности за извънкласни занимания. Ходехме на различни концерти, обикновено в посолства на други държави. Спомням си един много хубав концерт в италианското посолство в Триполи, който беше организиран от Българското посолство там. След това гласът ми мутира и приключих с певческата кариера, но пък беше хубаво, имаме хубави спомени и добри приятелства от това време.
Думата, която обичаш? И колко често я използваш?
Думата, която често обичам да използвам и търся в хората, която се опитвам да създавам у зрителите е „доверие“. То е много важно – за да изграждаме връзки, трябва да си имаме доверие – в най-близкия ни кръг и като цяло в живота.
Какво е отношението ти към чуждиците, навлезли масово в езика ни?
Опитвам се да се примирявам с тях, надявам се и те с мен. Използвам ги, особено когато се отнасят за думи, които влизат по естествен начин с технологичните новости. Аз съм от тези хора, които обичат да следят технологичното развитие. Но когато се касае до думи, които можем да избегнем и да заместим с българските – тогава съм безкомпромисен.
Никога не използвам думи, които нямат място. Обичам да използвам дори стари български думи, леко архаични, за сметка на нещо ново, защото смятам, че в българския език имаме достатъчно прекрасни примери, прекрасни думи, които да използваме, с които да наситим езика – да бъде пъстър, да бъде красив.
Това е нашата роля и като журналисти трябва да съблюдаваме книжовния език да бъде максимално употребен, а не само да се хвърляме към всяка нова дума, защото ни се струва модна и интересна.
Професията журналист – каква е мисията й според теб днес?
Професията журналист винаги е била нещо много отговорно и продължава да бъде такова. Можем дори да кажем, че през последните 2-3 години тя придоби допълнителни измерения и добави една още по-голяма тежест според мен. Свързано е и с пандемията – тогава, когато хората наистина имаха нужда да се информират по правилните канали, по проверените информационни начини – тогава наистина разбрах, когато всичко спираше и затваряше, журналистите не спряха. Те бяха хората буквално на първа линия, заедно с медицинските специалисти, с хората, които оказваха грижи на останалите. Журналистите не спряха да осведомяват. По същия начин е и сега – има война и ние трябва да сме максимално безпристрастни и обективни и да показваме нещата такива, каквито са.
Когато говорим за българска писменост и книжовност - какво би искал да предадеш на дъщеря си?
Това, което със сигурност бих искал да предам и мисля, че вече го правя, е любовта и отношението към книгите. Първо - отговорността да използваш думите, кога ги използваш, да знаеш кои са думите за хубаво и кои са думите за лошо, а след това вече и написаното – съдържанието и любовта и отношението към книгите. Много се карам на Тамара, когато си хвърля книжките по пода или си ги оставя, след като е чела. Тя трябва да се грижи за тях, защото те са най-верните приятели, които тя ще има. Опитвам се да ѝ създавам такова впечатление, искаме да я учим на това със съпругата ми, тъй като ние самите сме четящи хора.
24 май е……
24 май за мен е празник на ума и сърцето, защото точно оттам идват хубавите думи. Едните, които са думите на разума, другите, които са думите на любовта.
Златимир Йочев е роден в Хасково през 1985 г. Четири години от детството му преминават в Триполи, Либия. Присъединява към редакцията на bTV с вече 14-годишен опит в телевизията. За него запознаването на зрителите с най-важните и актуални новини рано сутрин не е ново начинание. В свободното си време Златимир обича да пътешества. Женен за журналистката Марина Цекова. Двамата имат дъщеря Тамара.
