Ако в България минусовите температури са няколко седмици в годинита, то там градусите са винаги под нулата: Антарктида е най-студеното място на Земята. За своите приключения, изпитания, силата на човешкия дух и топлотата на човешките отношения на Южния полюс в ексклузивно в интервю пред Ladyzone.bg разказва Вера Гоцева, по-известна като Lomovera. Тя е част от 34-тата Българска антарктическа експедиция, където изследва визуално Антарктика. В момента тя е Бразилия, като нейният път наобратно към родината вече тече - прибира се на 27 януари.
Вера Гоцева е фотограф с над 15 години професионален опит и е едно от разпознаваемите имена в сферата на фотографията. Основателка е на "Фондация Ломовера", чрез която реализира дългосрочни социални, образователни и изследователски проекти. Като фотограф има десет реализирани изложби. Работата ѝ е представяна в множество публични лекции и форуми, включително TED, Creative Mornings и Sofia Human Rights Forum. Ето какво ни сподели!
Вера, ти стана част от 34-тата Българска антарктическа експедиция, за да изследваш визуално остров Ливингстън. Какво беше най-силното вдъхновение и мотивация, които те доведоха на Антарктика – професионално предизвикателство или лична нужда?
Антарктика дойде при мен едновременно като професионално предизвикателство и като дълбока лична необходимост. Фотографията като пресечна точка на наука и човешко присъствие не ми е чужда. Антарктика е крайна точка на тази логика като място, където природата и хората са в непрекъснато напрежение. Конкретният проект, с който станах част от експедицията, е за макрофотография - тема, която обмислям от над година. Досега никой не е правил такова търсене и в някакъв смисъл снимките ми са пионери. Освен като професионална задача, Антарктика беше и вътрешно търсене – нужда да бъда в среда, която, поне като предварителна нагласа, не допуска шум или излишно его. Там всичко се редуцира до същественото.
Колко продължи пътуването ти до Антарктида и какво беше най-неочакваното нещо, с което се сблъска, когато пристигна в базата „Св. Климент Охридски“?
Самото пътуване продължи десет дни – с полети, прекачвания и дни по море, включително преминаване на протока Дрейк, наричан в миналото “гробище за кораби”. Това е процес на постепенно откъсване от познатия свят и преход към следващ, за който не си подготвен. Най-неочакваното при пристигането в базата „Св. Климент Охридски“ беше усещането за близост. С хората си ставате много близки за малко време.
Антарктида е едно от най-екстремните места на Земята – какви са предизвикателствата да работиш като фотограф там при тези климатични условия?
Студът е постоянен фактор, но по-голямото предизвикателство е концентрацията, защото гледките те потапят и понякога дори не искаш да снимаш. Работиш с ръкавици, понякога с ограничена подвижност в бързо променяща като време среда. Вятърът и усещането за уязвимост те карат да мислиш всеки кадър предварително, но дори и тогава допускаш грешки. Трябва да бъдеш много осъзнат в процеса на снимане.
На какви технически предизвикателства се натъкна – студ, светлина, ограничени ресурси?
Батериите се изтощават бързо, техниката реагира различно най-вече заради конденза, който е постоянен риск. Светлината е постоянна, защото е сезонът на лятото и трае 22 часа. Не е постоянна, често пъти е дифузна, но равна. Това изисква търпение и отказ от „ефектни“ решения. Ресурсите са ограничени и това дисциплинира. Лично аз снимам по-малко, но в опит да е по-смислено.
Какво най-силно те докосва по отношение на социалния феномен на ледения континент и какво най-много те впечатли в отношенията между хората там? Станахте ли като семейство?
Антарктика ускорява човешките процеси. Няма къде да избягаш нито от себе си, нито от другите. Това създава изключителна честност. Да, в много отношения ставаш част от своеобразно семейство с всички конфликти, грижа, солидарност и смях. Видях много уязвимост, но и изключителна човечност, по начин, който не съм виждала другаде.
Има ли снимки, които за теб най-ярко представят човешкия дух на Антарктида? Може ли да ни разкажете историята зад една или няколко от тях?
Да – и това често не са „очакваните“ кадри. Фотографските ми наблюдения там ме изправиха и пред нещо по-неудобно: дори Антарктика, за съжаление, все по-често се превръща в арена на суетата. Място, което би трябвало да те смири, започва да ражда вълна от много сходни изображения и почти идентични описания - често повтарящи се визуални клишета, придружени от текстове, които звучат сякаш са генерирани по един и същи модел в Chat GPT. Лично за мен човешкият дух се разкрива не в „героичния“ кадър, а откровените моменти на работа и умора. Там няма поза и няма нужда от обяснение.
Колко различна е снимането на хора в такава среда спрямо снимането сред по-благоприятна природа или градски сцени?
В Антарктика няма нужда да доказваш нищо и точно това често се забравя. Камерата лесно може да се превърне в инструмент за самопотвърждение на автора, вместо да бъде врата към обекта пред нея. Аз съзнателно се отдалечавам от състезанието „кой е бил там“ и „кой е заснел същото или най-доброто“. Интересува ме не пейзажът като трофей и не човекът като перфектен кадър, а самият процес на свързване с хората и средата. Този процес ми се струва по-честен.
Какво те впечатли в работата на учените – имаше ли моменти, които би искала да запечаташ, но още не си успяла?
Имам много такива моменти не само на работата на учените, но и най-вече на логистиците, които са голяма част от екипа на експедицията. Впечатлена съм от изключителната дисциплина и отдаденост на всички хора в базата.
Какво ти даде в емоционален и творчески план този опит, който не бих получила другаде?
Даде ми яснота и потвърждение, че фотографията може да бъде форма на присъствие, а не просто на образ. Това е опит, който не може да бъде повторен другаде, защото Антарктика е не само място, но и състояние.
Как подхождаш към снимането на хора в екстремни условия?
С още повече етика. В среда като Антарктика фотографията носи отговорност не само към хората, но и към самото място. Опитвам се да не произвеждам снимки, които просто се вписват в шумния визуален поток. По-важно ми е кадърът да има вътрешна стойност, дори да е толкова зрелищен.
Колко важна е за теб предварителната подготовка и проучване, когато снимате такъв тип експедиции?
Не си подготвен за Антарктика, но това е част от процеса на вписване и преживяване на мястото.
Кои са фотографските техники или принципи, които си използвала и които са ти помогнали най-много там?
Не бяха по-различни от обичайните - минимализъм, работа със светлина, отказ от излишно. И най-вече лично аз предпочитам да оставам в сянка, а хората пред камера да бъдат център на фотографския разказ.
Какъв съвет бихте дали на млади фотографи, които искат да работят в екстремни или отдалечени райони?
Да си зададат честния въпрос защо искат да бъдат там. Ако мотивацията е колекциониране на „екзотични“ места и бързо разпознаваеми кадри, Антарктика много лесно ще ги погълне като част от една визуална маса. Ако обаче търсят смисъл и лична позиция тогава мястото може да ги промени. Стига да си го позволят. Честността е решаваща за този бял континент, който не прощава грешки. И още нещо важно: не всяка снимка има нужда от дълго обяснение, а със сигурност не и от текст, който повтаря вече казаното хиляди пъти.
Какво означава за теб „перфектният кадър“ в контекста както на Антарктида, така и в по-общ план?
Не вярвам в “перфектният кадър”. Този израз за мен е нещо средно между дъвка между фотографите и маркетинг инструмент за производителите на техника. Иначе за мен добрият кадър е този, който устоява на суетата. Снимка, който не крещи „виж ме“, а остава. В Антарктика това е особено очевидно, защото мястото не се нуждае от украсяване, нито от патос, а единствено от честност.
Какво планираш в бъдеще – има ли нови проекти, в които ще развиеш темите, които засне в Антарктида?
Проектът ми за макрофотография ще види бял свят тази година и обещавам да бъде много интересно. Освен тази тема подготвям и образователен модел, който ще бъде свободен ресурс и ще може да се използва от учителите във всички български училища. Има и други неща, но нека останат изненада. Иначе за Антарктика имам много идеи, но те изискват ресурси и достатъчно време на терен.
* Вера Гоцева и е сертифициран фотоаналитик и специалист по групова динамика. Като такъв тя е създател и водещ на единствените по рода си в България фотоаналитични курсове и групи, както и на специализирани корпоративни обучения, които използват фотографията като инструмент за анализ, групова динамика и лична и професионална трансформация.
Последвайте ladyzone.bg във FACEBOOK
Последвайте ladyzone.bg в INSTAGRAM
Последвайте ladyzone.bg в ТIKTOK
Последвайте ladyzone.bg във VIBER
