Нели Хаджийска, или Нели от „Търси се...”, с лекота се докосва до душите на хората и предава емоциите на зрителите. Тя е и жената все така влюбена в мъжа си Данаил, и майка, която учи уроците на живота от синовете си Тодор и Борил. Нели и екранната й половинка Меги Димчева догодина ще празнуват 20 години „Търси се...” – прецедент за дълголетие на предаване в тв ефира! А тази година двете усмихнати момичета честват и 20-годишнината на своето женско приятелство.
В месеца на любовта говорим с Нели Хаджийска за любов – чувството, което винаги стои в основата на човешките взаимоотношения, независимо дали те са свързани с близките, децата, семейството, приятелите, работата, пътешествията.
Нели, през февруари завладява ли те повече любовта от обичайното?
Любовта не ме завладява в определен месец или ден. Любовта или я има, или не. Разбира се, за 17 години, в които сме заедно с Дънди (съпругът й Данаил), сме имали и пикове и спадове, моменти, в които имаме повече време един за друг и други – в които сме отдадени на децата. Научихме се да разграничаваме, че сме и родителска двойка, и портньорска. И делим времето на лично - всеки сам за своите неща, проекти и идеи, на общо – за семейството и на романтично време, което е само за нас двамата. Ако ме питаш как се трансформира любовта в годините, мога да кажа, че за мен любовта е като изображението на електрокардиограма – надолу, нагоре, с непрекъснати по-малки и по-големи амплитуди, стане ли равно.... значи умира!
При нас никога не е било равно, аз съм Овен - твърде огнен темперамент, горя и за хубаво, и за лошо с еднаква страст. Той, като мъж, е някак по-уравновесен. Често казвам, че „аз съм балона, а той държи въжето да не излетя...”, но много пъти и си разменяме местата. Аз също умея да го удържам, когато е нужно.
Празнувате ли Св. Валентин и как ще го отбележите сега? Имаш ли спомен от 14 февруари, към който винаги поглеждаш, защото е незабравим?
В годините сме празнували този ден по всякакви начини. Само двамата, на романтична вечеря, някъде по света, с приятели. Тази година 14 февруари съвпада с житния режим на Петър Дънов, който спазваме и двамата от години и затова ще останем вкъщи, с децата, ще играем „Монополи” или ще гледаме филм. Защото с годините осъзнавам, че всичко, което правят двама души, които се обичат, е да правят любов. Дори когато спорят или се карат, пак е любов. Когато прегръщат децата си, докато са болни, пак е любов. Когато просто приготвят вечеря заедно - е любов. Дори когато играят „Монополи” - е любов!
Всяко мъничко действие или бездействие, когато си с твоя човек, е празник на любовта. Но трябва да имаме мъдростта да го осъзнаем и приемем. Тогава няма да имаме нужда от толкова балони, шоколади и плюшени играчки в този ден, а ще се радваме на щастието, че се имаме! На простичката заедност, която всъщност е най-ценна.
Любовта към синовете ти Тодор и Борил на какво те научи и продължава да те учи?
Аз изминах първо по-дълъг път, докато се появат моите синове. Чаках ги около 3 години и днес Тодор е вече на 10 години, а Борил - на 7. Докато ги чаках и се молих за тях, като че ли вървяха и моите най-големи житейски уроци - на търпение и на смирение. Осъзнах, че не можеш да очакваш нещата в този живот да се случват винаги по твоя план, в мига, в който ти си решил... Научих се, да се моля за копнежите си, да умея да съм щастлива, докато очаквам сбъдването, да живея тук и сега в благодарност за всичко, което съм и което имам.
Всеки ден, щом отворя очи, благодаря на Бог, че ми ги прати! Имам щастието и привилегията да бъда родител на много одухотворени деца. Подхождам към тях като към личности от ден едно, не си позволявам да ги подценявам или да съм в позицията: „Аз знам по-добре, защото ти си малък”. Напротив, често ги провокирам, търся мнението им и знам, че чистите им души интуитивно правят по-верните избори, отколоко ние, уж Големите... Не гледам на тях като на мои деца, които ще моделирам по мой образ, просто благодаря за щастието, че са ми пратени да си даряваме любов, да се учим взаимно и да израстваме заедно. Вярвам, че децата се изпращат на родителите с мисия. И аз постоянно се питам какво трябва да науча чрез тях. Благодарение на Тодор се научих да търся всеки ден по-добрата версия на себе си, а благодарение на Борил - да се вслушвам повече в душата си, а не да се водя само по разума.
Тодор често има усещания за нещата, които предстоят, а Борил от малък ми прави „магиики” за всичко важно, което ми предстои – за успешни записи на „Търси се”..., за да оздравея по бързо, за всичко си има магии.
Предаването „Търси се...” успя ли за близо 20 години да се превърне от твоя работа в твоя любов?
Ооо, „Търси се...” е една от най-големите любови, които съм изпитвала в този живот! Помня, преди 20 години, когато се зараждаше идеята за това предаване, как целият ни живот с Меги беше изцяло отдаден на идеята. Пишехме концепции, срещахме се с различни проекто продуценти и хора с контакти в медиите – подкрепяли са ни много големи имена - Бойко Станкушев, Иван Гарелов, Мартин Захариев, Вальо Михов, Нидал Алгафари, водихме разговори с кого ли не, на кафе, на вино... Просто толкова много енергия вложихме от себе си, че сега дълголетието на „Търси се...” е най-най- голямата ни награда!
Ние израснахме с това предаване. Ако сега човек си направи труда да пусне запис от преди 15 или 17 години, ще види разликата – там и тогава сме по-плахи, по-неуверени, но в очите ни гори все същото любопитство и вълнение към гостите и към емоцията, която успяваме да извадим от тях и сега. Толкова сълзи сме проляли с гостите и техните близки, толкова болка сме съпреживяли заедно, че сякаш душата ми е живяла още сто живота паралелно, благодарние на „Търси се...”! Това е неописуемо емоционално богатство, което не може да се сравни с нито една корица, с нито една награда и с нито една заплата.
На какво се дължи дългогодишното не само тв партньорство, но и приятелство с Меги Димчева?
Ако трябва да съм честна – нямам обяснение за това! Явно по-висши сили ни крепят да сме задено. Ние с Меги сме толкова различни, имали сме всякакви периоди на близост и отдалечаване. В началото почти живеехме един и същи живот, докато се роди нашето „Търси се...”.
Спомням си нейната квартира, купувах си една боя за коса, отивах у тях с един сок и цигари, тогава още пушех, и докато тя ме боядисваше, правехме дълги списъци на кого да звъннем, да ни съдейства, с кого и кога да се видим. Ще разкажа една история, на която още се смеем. Тя е за една от срещите, в която трябваше да се видим с човек, който да представи концепцията ни в btv. С Меги специално отидохме и си купихме нови дрехи. Спомням си ги още – аз една бяла дълга пола, с черно бял топ с презрамки, тя, мисля, една рокля... Когато отидохме на среща за тази вечеря, нашият човек от медиите, нарочно няма да спомена име, ни погледна и каза: „Явно ще изберем по-неангажиращ расторант, предвид стайлинга, който сте избрали...” А ние бяхме с усещането, че в този сме истински модни икони (смее се)! Имаме безброй такива преживявания и ситуации, които изграждат нашия път и ни правят свързани завинаги.
А каква е връзката с приятелите и промени ли се тя, като отношение и общуване, във времето?
Аз съм от хората, които умеят да създават дълбоки приятелства, дори и на тези години, на които съм. Разбира се имам безценни, които си водя за ръка от детството – моята Мария, с която сме от 1-ви клас, Теодора, която от дълги години живее в Америка, но всяка седмица говорим по час-два на вайбър.
