Вървейки към срещата с Вихра Баева, си мисля защо хората, които се занимават с фолклор, не проявяват интерес към силикона. Запознаваме се и не сдържам любопитството си по въпроса. А тя през смях отговаря: „Нямаме толкова пари, а и да имахме, едва ли щяхме да ги инвестираме точно в това.” Вихра Баева е доктор по фолклористика и доцент в секция „Антропология на словесните традиции” при Института за етнология и фолклористика с етнографски музей (ИЕФЕМ) към БАН. Тя е автор на близо 50 научни публикации у нас и в чужбина, на множество научнопопулярни статии и е консултант на анимационния проект „Златната ябълка”. Стипендиант е на Холандския институт за академични изследвания NIAS във Васенаар, Холандия (2011) и на Националната стипендиантска програма на Словашката република (2016). Области на нейния научен интерес са етнологията и антропологията на религията, местните култове, устните разкази, символната антропология и българският фолклор. Разказът на Вихра за фолклорните ни традиции е толкова увлекателен, че пренася в света на приказките и на детството дори и нас, по-големите деца.

Доцент Баева, как и защо избрахте да се занимавате с фолклор?

Аз съм градско дете – родена съм в Пловдив. Възпитаник съм на Пловдивския университет със специалност „Българска и английска филология”. В първи курс имахме предмет „Български фолклор”, по който преподаваха доцент (сега професор) Мария Шнитер и асистент Стефка Видева. И двете са харизматични и сладкодумни и събудиха любопитството ми. За курсовата ми работа трябваше да запиша фолклорни текстове. Избрах баенията, защото имат тайнствен характер – магически. Обикновено се бае, ако детето е уплашено или урочасано. Имам роднини в село Брод, Хасковско – баща ми е от този край, и негова леля живееше там. Помолих я да ме заведе при жени, които баят. Те ми показаха как се прави и някои казаха текстовете на баилките, но други не, защото се смята, че когато се споделят, си губят силата и жената не може вече да бае. Разказаха ми и за едни същества – немощии, които се споменават в баенията. Те са нещо като болести, но се родеят и със самодивите и живеят в околностите на селото. Хората ръсят захар и мед по земята, за да ги омилостивят.

Знам, че се бае и при болест, помня, че така правеше прабаба ми.

Да, баенето е част от народната медицина, която е много близка до магията и ритуала... Така попаднах в един друг свят. Възможността да надникна в паралелни светове много ме очарова. Виждаш нещо, което е хем магическо и странно, хем съществува в наши дни, буквално пред очите ти. Обяви се конкурс за докторантура в тогавашния Институт за фолклор към БАН и реших да се подготвя сериозно. Явих се, одобриха ме и започнах. Темата на дисертацията ми, която излезе и като книга, е „Разкази за чудеса. Локална традиция и личен опит”. Това са  разкази на наши съвременници, разпространяват се и до днес в християнска среда. За вярващите чудесата са реалност и се случват непрекъснато. В разказите се очертават няколко вида чудеса. Разказва се за изцеления с помощта на чудотворни икони, свещени извори, ритуали на свети места, поклонничество. Има и сънища, в които се явяват светците или Св. Богородица, както и видения в будно състояние. Има и различни знакови събития: помощи свише, знамения, но и наказания...

На вас случвали ли са ви се чудеса?

Особено тогава – да! Сещам се, че когато нощувах на Кръстова гора, сънувах един лъчезарен и светъл конник на бял кон, който слизаше от висока планина и идваше към мен. А във фолклорното християнство най-известният конник е св. Георги.

Какво е тълкуването на този сън?

Въпросът за тълкуванията също е една голяма тема. В моя случай го приех като знак, че съм на прав път и имам подкрепа свише. Докато работих по дисертацията, се запознах с много вярващи хора от Асеновградско, повечето жени, с които общувах интензивно. Беше много вълнуващо, защото те бяха наистина пазителки на традициите и много съм научила от тях. Спомням си баба Олга от Асеновград, която наричаха Света Олга. Никога не се беше омъжвала и затова казваха, че е девица. Беше ръководителка на църковното дружество „Благовещение”. Тя наистина беше мъдра и много блага жена. Когато се запознах с нея, вече беше към 80 години. Макар че живееше много бедно, излъчваше искрена радост от живота.

Постепенно може би разбираме, че щастието не е в парите и в имането, а в по-дребни неща?

Или в по-големи неща – зависи от перспективата! Може би духовната страна е на първо място... Втората ми книга произлезе от първата, защото нещата тръгнаха от село Горни Воден (сега квартал на Асеновград). На традиционния празник Златна ябълка там се прави много интересен ритуал за зачеване на бездетни жени. Той е две седмици преди Великден и тогава жените нощуват в едноименната църква. В миналото празникът е бил повече женски, но напоследък идват семейни двойки. Оставят се ябълки при чудотворната икона или в олтара на храма, за да се осветят, а след това се изяждат от двамата съпрузи. Църквата се опасва три пъти с конец, който след това се сгъва и се правят ритуални коланчета. Жената носи този колан на кръста си 40 дни и се смята, че през това време тя ще зачене. Ритуалът изглежда работи, защото има свидетелства за семейства, които са се сдобили с рожба. На всеки празник там водят бебенца, които са заченати и родени с помощта на това свято място. Тръгвайки от този ритуал, започнах да търся паралели и направих връзка с една интересна реликва, която се пази на Атон, във Ватопедския манастир – Честният пояс на Пресвета Богородица. Близък, макар и не еднакъв ритуал има и в Мелник – в параклиса „Св. Зона”. Но всички тези проучвания намериха място във втората ми книга – „Нишката на живота. Между коланчето за рожба и Богородичния пояс”. Правя съпоставки с християнството и с различни народни обичаи, свързани с опасване и носене на пояси, връзки, въркузуни, повои и т.н., занимавам се с тяхната символика и с отношението им към зачеването и раждането.

Някога нищо не е било случайно, като че ли и по-смирени са били хората, и по-спокойно са живели?

Може би е така, защото човекът е бил повече свързан със семейството, с рода и с останалите хора в селото или в града, където е живеел, а също с природата и нейните цикли. В днешно време все повече се откъсваме от тази цялост и сме все повече индивидуалисти, но ставаме и по-самотни. Според мен, това е и причината за натоварването и стреса на съвременния човек, който често се чувства непълноценен, нещастен. Затова, може би през последните години се заражда и един нов интерес към фолклора, традициите и старите празници. Хората имат нужда да потърсят корените си и тези загубени връзки. Приобщаването към традициите дава вътрешна опора, стига да не се плъзгаме по повърхността. Важно е да се освободим от консуматорските нагласи и да не очакваме мигновено изпълняване на желанията си, а да търсим духовния смисъл. Когато душата е нахранена, и тялото е добре, и материалната страна на нещата се подрежда.

С колегите от секция „Антропология на словесните традиции” към ИЕФЕМ* – БАН подготвихме научнопопулярния „Речник на термините от словесния фолклор” (2013 г.). Представяме основни термини от фолклористиката като приказка, легенда, предание, гатанка, анекдот, виц, а другият раздел се занимава с фолклорни образи и герои – змей, самодива, вампир, караконджул. Отделено е място и на светците, има и герои като Крали Марко, както и хумористични образи като Хитър Петър, Бай Ганьо и др.

Има ли места в България, където „срещите” с тези свръх същества са по-чести?

Две такива места се откроиха при работата по сборника. Едното е село Пирин, което се намира близо до Сандански и Гоце Делчев. Там има много истории – за Гинчовия змей и последната мома, влюбена от него, която е живяла до 60-те години на ХХ век. Другото място е село Турия, откъдето е Чудомир. Има история за змей на име Петко Минин, който любил омъжена жена. Мъжът й нищо не смеел да каже, защото го било страх. Не можел да види змея, само чувал как си говори с жена му. Хората му носели мляко, защото то е змейската храна. Чудомир също е пресъздал тази история в разказа си „Змей (Турийска легенда)”.

Разкажете повече за женските образи – Змеица, Хала, Ламя, Самодива....

Змеят е най-важният и централен образ в нашия фолклор, но също и Змеицата, и Ламята, и Халата имат своето място. Те донякъде си приличат, но имат своите особености. Змеицата може да е съпруга на Змея, но може да е и самостоятелен образ. Често тя се явява като женски еротичен демон. Може да се влюби в овчар в планината, да го ухажва и ако той се поддаде, му изпива силата. Ако успее да я отблъсне с билки или с други магически сили, той може и да се спаси. Но, ако тя разбере какво й готви, може да се разгневи и да разкъса на парчета овчаря. Змеицата може да се явява в образа на много красива девойка или на мечка, затова е хем привлекателна, хем и много опасна. Самодивите също са двойствени същества. Те могат да изкушават овчари, които навлизат в техните земи, могат да са красиви, но и много страшни, дори да убият онези, които не ги почитат. Някои са въоръжени със стрели, ездачки са, могат да раняват враговете си. Могат да изпият очите им или като вихрушки да вдигнат човек във въздуха и да го пуснат да се разбие в скалите. Но самодивите са и лечителки, понеже са господарки на целебни извори и билки, и са помощници на юнаци в беда.  

Снимка: личен архив, Вихра Баева

Защо тези образи са натоварени и с негативизъм?

Представата за добрия Бог и лошия дявол е сравнително късна. В по-ранните митологии двете начала все още не са разчленени, а са преплетени едно в друго. Затова по-древните митични същества обикновено са двойствени. Ако се държиш подобаващо с тях и ги уважаваш и почиташ, може да спечелиш благоразположението им и те да ти помагат. Но ако нарушиш правилата и ги обидиш, тогава получаваш сурови наказания.