Георги Кожухаров е професионален фотограф от 17-годишен, а още на 25 неговият апарат документира войната в Сирия. Радиана Божикова и операторът Николай Кънчев разказват неговата история в поредицата "Фотографите".
Фотожурналистът Георги Кожухаров разказва за доброто и злото в нашия свят, защото човек винаги има избор. Смята, че има събития, които трябва да бъдат запомнени и истории, които трябва да бъдат разказвани. Младостта му среща в Сирия страх, болка и смърт. Пътува от едно от най-недостъпните места в света, за да покаже какво е щастието като състояние на духа.
„Учех в гимназията по полиграфия и фотография и в 11 клас трябваше да си намерим стаж някъде. Една моя приятелка ми даде визитка на тогавашния фоторедактор на голям ежедневник. Снимах едно наводнение, което беше станало в близост до редакцията. Когато пристигнах там, те ми обясниха, че нямат нужда от стажант, но могат да ми дадат бележка и да продължа да си прекарвам лятната ваканция. Дадоха ми едно талонче, с което да проявя снимките в близкото фото. Вечерта празнувах 17-тия си рожден ден. Обади ми се редакторът и каза, че снимките ми ще бъдат публикувани на първа страница на вестника и ме покани да видя как се работи при тях. Това беше преди може би 15 години“.
Така още в 11 клас той започва да се занимава професионално с фотография.
Вдъхновението му по документалната фотография и отразяването на събитие от конфликтни точки идва от един албум със снимки, който му попада в гимназията.
"Най-силните истории отривам, когато съм на място, където се случва военен конфликт."
Днес преди да замине да отразява военни конфликти, той прави дълги предварителни проучвания.
„Провеждам дълго проучване за начина на стигане, защото винаги достъпа е силно ограничен или невъзможен. Почти винаги е нелегално. Намирам чрез Фейсбук групи и контакти с мои колеги връзки с хора, с които това им е работата - да прекарват журналисти, за да си свършат работата.
„Първата зона на конфликт, която съм отразявал беше по време на едни протести в Атина, Гърция, когато те имаха 24-часови стачки в продължение на 23 дни. Тогава просто реших, че трябва да отида, за се пробвам дали мога да върша тази работа“ – спомня си Георги Кожухаров.
Много млад, 25-годишен, в края на 2012-та година той заминава за Сирия, за да отразява войната там.
„Оказа се може би най-опасният и сложен проект. Тогава бяха най-ожесточените сражения там. Понякога не знаеш дали ще стигнеш до мястото, на което отиваш. Има и чувство на страх и притеснение, тъй като отивайки на едно такова място, във всеки един момент може да ти се случи нещо лошо. Всеки път, когато се прибера от такова място си казвам, че никога повече…“
„Не съм си представял, че в това време може да се случва конфликт, по начина, по който се случваше там – едно тотално клане по улиците. Изпитах огромен страх, защото трябваше да прекосим една улица покрита от снайперист и трябваше много бързо от единия на другия ъгъл да притичаме – аз, заедно с фиксера и група бунтовници и се засилих да тичам бързо, но почти по средата на улицата паднах, защото изгубих равновесие. Издърпаха ме бутовниците, но си бях контузил крака. Иаше още няколко улици, които трябваше да минем, а аз не можех да тичам бързо…“ – спомня си Георги.
ФРОНТОВИТЕ ЛИНИИ НА АЛЕПО: ИСТОРИИ ЗА УЖАС И СТРАХ
Бяхме в едно училище, което се използваше за база и стояхме в една класна стая заедно с бунтовници, за да си заредим батериите за камерите. В стаята имаше едно много малко момче с баща си, който беше ранен. Малкото момче отиде да си легне върху един дюше, а баща му си остави автомата до главата му. Отидох да направя тази снимка и той ми каза – "Аз водя тази война заради него". Тази снимка се превърна в най-емблематична от моята история за Алепо.
РОЖАВА: ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА
Бяхме в град Камишли, в района на Рожава във Сирия. Имаше ресторант, в който се празнуваше сватба. Младоженецът беше кюрдски войник, който си беше взел 4 дни отпуск, за да се ожени за своята любима. Тя се казваше Хевен, той се казваше Мосут. Залата беше пълна с десетки хора, хванати за ръце които танцуват.
СОКОТРА: БЕДНИ, НО ЩАСТЛИВИ
Хората на острова са бедни, но са много щастливи. Те живеят на райско място, което изглежда като извадено от картичка. Но няма ток и на места няма течаща вода... Хората са продали земите си на стойност колко да се купи един автомобил, но те не осъзнават, че скоро чужди хора ще притежава земята им и цялата им култура и начин на живот ще е преобърнат. Видях, че тук, когато хората нямат никакви пари те отиват и търсят начин да ги изкара - ще гледат няколко кози и ако са отишли и са хванали риба, те ще бъдат много щастливи.
ПЪТЯТ КЪМ ЕВРОПА: НАДЕЖДИ
На Сръбско-унгарската граница преминах нелегално, заедно с група сирийски бежанци. То беше една такава нощ - от никъде нямаше светлини и тогава беше абсолютен късмет, че имаше явлението супер луна. Успях да направя няколко кадъра на един татко с едно детенце, които вървяха по железопътната линия, а отпред се виждаха светлините на някакво градче доста символично.
