Нали знаете моментите, в които ви хрумва да направите нещо. Нещо. Няма дефиниция, но е с конкретни изисквания – и да е достатъчно шантаво, и да ви вдигне адреналина. И да е глупаво. Малко или много, това е субективно понятие.
Е, едно лято преди 3 години се случи това. Почивах си с приятелка в най-южната част на Черноморието. И двете рязко изпаднахме в еднакво състояние на ума – ами, не ни се ходи на плаж. Не ни се разхожда по слънцето. Не ни се стои на терасата в хотела. Не ни се пие нито коктейл, нито кафе. Всъщност знаем какво не ни се прави и то е всичко, което ни идва на ум, но не знаем какво точно искаме. Сещате се, онази логика: "Не знам какво искам, но го искам веднага!" Ето така беше. След дилеми в продължение на час и около 67 отхвърлени предложения, прозрях. „... Може да отидем някъде на автостоп? И после да се върнем на автостоп?” Споглеждане. Безмълвно съгласие, че не сме съвсем окей. Това май е опасно. Но е лято. И сме на морето. И всъщност точно това е нещото, което ни се прави. Ама ако...? Не, няма шанс. Обаче...? Тц, абсурд!
Това беше от онези 2 секунди, в които обмисляш всеки възможен вариант и аха-аха да се откажеш, а на третата вече си тръгнал. Без да си казваме каквото и да е, станахме и започнахме да се обличаме. По стопаджийския дрескод (да, има). Без голи крака. Не искаме нежелано внимание. Без високи обувки – ами всичко се случва, никой не иска да върви километри на токчета. По шосето. Нощем. Слънцезащитен крем в чантата, защото кой знае кога ще ни качат. И нож. Кухненски. За хляб. Не съдете – предпазни мерки!
И така. Всичко беше под контрол. Всяка ситуация – премислена. Избрахме близка дестинация – на около 20 км. – почти съседно черноморско градче. Излязохме на пътя. Коя ще вдига палец? И двете ли? Или една застава на първа линия, а другата просто си стои красиво отстрани. Бързи уговорки. Първа кола. Уговорките пропадат. Шофьорът вдига рамене. Втора кола. В обратна посока. Спира, де. И ни предлага да обърне и да ни закара. Отказ. Този изглежда прекалено добър, искаме малко adventure. И също имаме съвест. Третата кола, след около 2 минути чакане, ни качи. Леко разочарование. Че то е по-лесно, отколкото очаквахме! Всъщност, третата кола не беше точно кола. Беше бус. На куриерска фирма. Обиколихме няколко адреса в градчето преди нашето и потеглихме. Несъобразена скорост. Каране в насрещното. "Ама защо на автостоп, вие сте луди!" - "Да." - "Много ли чакахте?" Няма отговор. И двете сме в тих ужас. Не знам какви бяха ритуалите на моята приятелка, но аз мислено се прекръстих около 6 пъти. За по-малко от 20 км. Май са 18, което прави по едно прекръстване на всяка втора минута. А не съм религиозна. Стигнахме. Облекчение, прилив на адреналин. Да, точно това нещо ни се правеше. За по-сигурно решихме да с междуградски транспорт. Беше се стъмнило.
След около седмица пак ни се правеше нещо. И двете знаем, че въпросното "нещо" вече си има дефиниция – автостоп. Същото лято повторихме процедурата няколко пъти. Веднъж имахме удоволствието да се возим заедно с още 4 човека в една кола. На фона на гръцко. Беше тясно.
Следващо лято. Тръгваме. От същото място. За всеки случай избираме близка дестинация – в случай, че сме изгубили стопаджийския си чар. Не бяхме. През това лято се возихме заедно на единична седалка на камион, чието ухание не беше особено благоприятно. Стигнахме чак до Лозенец. С междинна спирка за обяд. Качи ни и семейство, което забрави коя е крайната ни точка. Подозирахме, че така ще стане, но не направихме нищо, което да им напомни, че сме в друга посока. Че те ни правят услуга.
Нали ви казах вече, че имаме съвест. Повървяхме си. Няколко пъти изпадахме в безмълвен ужас заради лошо шофиране. Подбирахме на кого да вдигаме ръка. Бяхме със самочувствието на опитни стопаджийки, изградили безпогрешна преценка. Бъркахме. Връщахме се на началната дестинация с облекчение и приповдигнат дух. Не използвахме ножа за хляб.
Автостопът се превърна в нашата лятна и необходима доза авантюризъм. В преживяване. В точно този адреналин, от който всеки има нужда в живота си. В точно това райско и бохемско преживяване, леко рисковано, но толкова различно и истинско. С елемент на изненада – кого ще срещнеш, кой какво ще ти разкаже.
В началото тръгнахме с нагласата, че днес автостопът не е дейност, приемана с отворени обятия. Но трябваше да се пробва. С времето и въпросите, които чух, разбрах, че всъщност впечатлението ми е грешно. Въпросите бяха еднотипни: "Защо?", "Не ви ли е страх?", "Бързо ли ви качват?", "Откога пътувате така?" Но това, което винаги виждам в очите на шофьорите, при които се качвам, е вълнение. Желание. По детски чисто любопитство.
Защото на всеки понякога му се прави нещо. Нещо малко безразсъдно, малко опасно, което малко ти разтуптява сърцето и малко ти обръща стомаха. Нещо, което те кара да се ококориш и да си помислиш: "Не пораснах ли?!"
