Избрани пътеписи на световноизвестния писател Никос Казандзакис излизат за първи път у нас в специално библиофилско издание - "Пътешествайки" е второто заглавие от луксозната поредица на издателство "Ентусиаст", която включва емблематичните произведения на един от най-значимите европейски творци.
"Едно-единствено нещо си заслужава на този свят и то е да пътуваш. Това е великата, достойна, човешка наслада", признава Казандзакис. Големият писател се появява в амплоато на пътешественик в началото на ХХ век, когато в качеството си на кореспондент на атински вестници пътешества из Европа, Азия и Африка.
Впечатленията му от тези пътувания, продължили 40 години, са събрани в пет тома, а новото издание "Пътешествайки" включва едни от най-вълнуващите му и колоритни свидетелски разкази, пропити с мъдрост и мистика.
"Казандзакис пътува непрестанно, преследван от, или преследвайки живота в неговия най-важен и най-романтичен смисъл", пишат Kirkus Reviews.
Освен изящно написани истории за Рим, Одеса, Кайро, Кипър, Москва, Киев и др., тези текстове са своеобразни философски трактати за смисъла на човешкото съществуване, смъртта, бога, вярата, политиката, свободата, за Аза и другите, за силата и смисъла на словото и думите.
Според писателя целият този свят, видим и невидим, е една неразкрита тайна – дълбока, непонятна, извън човешкия ум, копнеж и увереност. "Не разполагаме с нищо друго, освен с един-единствен миг, нека превърнем това мигновение във вечност, друго безсмъртие няма."
След "Последното изкушение" и "Пътешествайки" към поредицата със знакови творби на Никос Казандзакис ще се присъединят новите издания на "Алексис Зорбас", "Капитан Михалис", "Рапорт пред Ел Греко", "Христос отново разпнат" и "Змия и лилия".
Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 г. Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион (1899–1902). През есента на 1902 г. заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга "Змия и лилия".
През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в небезизвестния "Колеж дъо Франс" в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г.
Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 работи за ЮНЕСКО. Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му Крит, близо до църквата "Св. Мина" в Ираклион.
Прочетете избран откъс от "Пътешествайки" от Никос Казандзакис, която излиза в превод от гръцки език и селекцията на пътеписите на Николай Костов. >>>
ПРЕДИСЛОВИЕ
ТИГРИЦАТА СПЪТНИЦА
Творецът се бори със субстанция жестока, невидима, по-висша от самия него. И големият победител от тази битка излиза победен. Защото винаги нашата най-съкровена тайна – единственото, заслужаващо да се каже за нея – остава неизказана, неподвластна на материалните измерения на изкуството. Терзаем се при всяка дума. Виждаме разцъфнало дърво, герой, жена, изгряваща звезда и възкликваме: "Ах!", и в сърцето ни няма място за нищо друго. А когато пожелаем, анализирайки това "Ах!", да го превърнем в размисъл и изкуство, да го предадем на хората, да го избавим от собствената ни изхабеност, то намира израз в думи дръзки, напудрени, празни, изпълнени с фантазия!
Една нощ сънувах сън: стоях приведен над купища бумаги и пишех. Бях се запъхтял, сякаш изкачвах планина. Борех се да спася нещо, да спася самия себе си, борех се с думите, воювах с тях да ги усмиря, усещах как те подскачат около мен освирепели, как се съпротивляват като вироглави кобили. Ненадейно, така, както се бях навел, усетих да ме пронизва поглед. Уплашен, вдигнах очи и видях: пред мен стоеше джудже, с черна брада доземи, бавно и пренебрежително то поклащаше тежката си глава, и продължих да пиша. Но погледът му неизменно ме следеше безмилостно, като пронизваше челото ми. Бавно и със страх вдигнах отново очи и видях как джуджето продължава да клати глава тъжно и презрително. Изведнъж, за първи път в живота ми, изпитах отвращение, възмущение от купищата хартия, от книгите и мастилото, сред които бях затънал, от собствената си нечестива борба да затворя душата си в красиви клишета.
Така омерзен, се събудих. Един глас дълбоко в мен ми прошепна. Сякаш това бе същото онова джудже, което говореше:
– Животът ти бе пропилян, премина през изпитания. В края на всеки път стои Победата и чака. Но ти бързаш, проявяваш малодушие и се връщаш назад. Множеството не вижда сирени, не чува песни във въздуха. То е сляпо, глухо, труди се, привело глава в трюмовете. А най-отбраните, водачите, чуват само една Сирена – собствената си душа – и по царски разточителстват в живота с нея. Каква друга стойност има животът. Но клетниците се заслушват в сирените и вярват. Те са изпълнени с мъдрост и боязън. През целия си живот те отмерват с позлатена теглилка "Да"-то и "Не"-то. И умират. А Господ, като не знае къде да ги сложи – за да не красят ада и да не мърсят рая, – повелява да ги окачат на бесилото с краката нагоре някъде между живота и смъртта.
"– Нефелен си и се срамувам да те водя със себе си! Поклатих глава и отвърнах:
– Стигах до края, а в края на всеки път откривах бездна.
– Откривал си, че си недостоен да продължиш напред!
Бездна е всичко, през което не можем да прехвърлим мост. Бездна няма, край не съществува. Съществува единствено човешката душа. Тя назовава всичко според мъжеството или малодушието си. Христос, Буда, Мохамед откриха бездна. Но прехвърлиха мост и преминаха по него. А заедно с тях по същия този мост преминаваха човешките стада. Те са пастирите. Те са героите.
– Един става герой по Божия воля. А друг чрез собствената си борба. Боря се!
– Герой ли? Но герой ще рече да притежаваш качества, по-висши от човека. А ти целият все още си обзет от тревоги и отдаден на безделие. Не можеш да подчиниш хаоса в себе си и да сътвориш чиста, искрена реч. И се оправдаваш, хленчейки: "Не се побирам в старите си дрехи!". Но напредвайки в изкуството, ти би могъл да стигнеш до героични предели, където удобно да се вместят, да се трудят десет човешки души като твоята! Търсейки истината, макар тя да е половинчата и човешка, ти би могъл да подчиниш природни сили, да откриеш и сътвориш закони, които да разширят на тази земя обхвата на нашата свобода. А от издъхващите символи на религията да се устремиш към божествени начинания и да придадеш съвременна форма на вековните Божии и човешки страсти.
– Несправедлив си. Сърцето ти не знае милост. Отново те чух, о, омразен, безмилостен глас, на всеки кръстопът, на който стоях, за да избера накъде да тръгна.
– Трябва винаги да се вслушващ в мен, при всяко бягство.
– Никога не съм бягал. Неизменно вървя напред, загърбвайки с разкъсано сърце всичко, което съм обичал.
– Но докога?
– Не зная. Докато стигна до върха. Там ще си почина. – Но връх няма. Има само възвишение. Няма умиротворяване и покой. Мразя тялото ти, душата ти, мозъка ти. Повече не мога, не искам повече да вървя с теб."
Този безмилостен глас – тигрицата спътница – ме съпътстваше, нищо че ме мразеше през всичките ми пътувания. Всичко видяхме заедно. Двамата ядяхме и пиехме по трапезите на странстванията ни, заедно страдахме, заедно се наслаждавахме на планини, жени, идеали.
А когато, натоварени с трофеи, наранени, ние се завръщаме към нашата прохладна, спокойна килия, тигрицата безмълвна забива нокти в мен. Изтяга се до главата ми, вкопчва се в мозъка ми и ние размишляваме върху онова, което сме видели двамата и което все още предстои да видим. Радваме се, че целият този свят, видим и невидим, е една неразкрита тайна – дълбока, непонятна, извън човешкия ум, копнеж и увереност. Разговаряме – тигрицата спътница и аз – и се смеем, задето сме толкова жестоки, нежни и ненаситни и че една вечер със сигурност ще хапнем до насита шепа пръст за вечеря. А когато сме в настроение или непоносимо огорчени, го обръщаме на свирня и разтреперани, караме Господ да пее песнопения, патетични химни на злочестия човечец.
Що за радост е това, Боже мой, да живееш, да гледаш и да си играеш с голямата тигрица и да не се боиш!
А една заран да станеш и да кажеш: "Думите! Словото! Друго спасение не съществува! В моя власт аз нямам нищо друго, освен двайсет и четири оловни войничета, ще обявя мобилизация, ще поведа армия, ще победя смъртта!".
А ти добре знаеш, че смъртта е непобедима. Но стойността на човека не е в победата, а в борбата за победа. И знаеш ли още нещо, най-трудното – че тя не е нито в борбата за победа. Стойността на човека е една-единствена и тя е в това: да живее и да умре храбро, без отплата. Има и трето нещо, още по-трудно: и то е увереността, че отплатата не ще те изпълни с радост, гордост и мъжество.
