Четвърт век след последното си издание и в навечерието на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов неговият оспорван роман "Нова земя" излиза отново на книжния пазар. Дизайнерът Капка Кънева оформя епичния летопис за следосвобожденска България в нов том с част от оригиналните илюстрации на Обербауер.
Романът "Нова земя", написан като продължение на "Под игото", е сред най-малко издаваните произведения на Вазов. За първи път той излиза през 1896 г.
"За жалост критиката, сякаш по един заговор, нападна "Нова земя" най-безпощадно" – споделя писателят пред проф. Иван Шишманов. – "Едва ли друга българска книга е предизвиквала такъв поток от хули, отричания и нападки. Тия хули силно ме оскърбиха и обезсърчиха, защото аз намирах, намирам и днес, че като историко-битов роман "Нова земя" стои може би по-долу от "Под игото", но го надминава като художествено произведение."
Изтъкнатата изследователка на Вазовото литературно наследство Милена Цанева обаче подчертава, че книгата би била любопитна точно с картината, която прави на този преломен момент в историята ни. Вазов дава панорамна картина на следосвобожденските събития до Съединението, рисувайки великолепни картини на историческите вълнения от този период. Той не изоставя и своя критически патос, като смесва белетристиката си с документалистика.
В "Нова земя" писателят събужда част от познатите образи от "Под игото", а други от новите герои са наследници на известните характери. Така например Найден Стремски е син на чорбаджи Марко. "В лицето на Стремски изобразих себе си", казва авторът пред проф. Шишманов. Макар че романът не е биографичен или мемоарен, Вазов вплита в душевността и историята на Найден част от своята. Пътят му проследява пътя и на самия Вазов – Берковица, Сопот, Пловдив, рисувайки цялостна картина на страната. Но както "Под игото" не е роман за Бойчо Огнянов, а за предосвобожденска България, така и "Нова земя" не е роман за Найден Стремски, а за събитията, последвали свободата.
Появява се и Иван Боримечката, но леко променен – вече е заможен, селски кмет и депутат. В него се оглеждат характерни за епохата процеси. В "Нова земя" Вазов прави разрез и на новата българска интелигенция с нейния съмнителен (по мнението му) духовен, морален, политически, обществен живот. Под неговите стрели попадат и двама социалисти.
Догодина Народният театър "Иван Вазов" ще отбележи 170-годишнината от рождението на патриарха на българската литература с постановка по "Нова земя". По нея вече работят драматурзите на театъра Юрий Дачев и Мирела Иванова.
Замислен като продължение на "Под игото", романът "Нова земя" излиза през 1896 г. и е първи опит в литературата ни за епичен обхват на следосвобожденската реалност. Иван Вазов създава пъстра картина на нашата "нова земя": изобразява многопластово и аналитично бита, психологията и обществено-политическите идеи на първото интелигентско поколение свободни българи, към което се числи и главният герой в книгата, Найден Стремски. Тъкмо чрез неговите думи авторът отправя апел към сънародниците си, който звучи актуално до днес:
"На България трябват сега мозъци с трезви мисли, глави, пълни с положителни знания; трябват наставници, които да възпитават младото поколение в човещина, да му образуват характер; трябват мъдри мислители, които да ръководят умовете към доброто и към напредъка! Какво не трябва? Трябват сили, знания, куражи, самоотвержености, които да градят, създават, оживотворяват – не да разстройват. Трябва да се въцари великата любов към труда. Трудът, който да покрие със златни ниви нашите безконечни изоставени полета, да раззелени с гора нашата оголена земя", пише Иван Вазов.
Романът "Нова земя" излиза за първи път през 1896 г. от централната книжарница на Т. Ф. Чипев, в София. Книгата събира 542 с. между твърдите си корици и 19 илюстрации на Обербауер, Мърквичка, Митов и Канела. Формално съществуват шест издания на "Нова земя" от същата година, но сравнението между тях, както и данни от тогавашния печат*, доказват, че всъщност става дума за шест тиража от по 1000 екземпляра на едно и също издание. След това "Нова земя" се публикува рядко. За втори път излиза чак след смъртта на Иван Вазов в събраните му съчинения от 1922-ра. Настоящата книга е шестото самостоятелно издание на романа и единственото, публикувано след 2000 г. В него е запазен автентичният Вазов език, а в оформлението му са ползвани фрагменти от оригиналните илюстрации на т.нар. четвърто издание на "Нова земя" от 1896 г.
Прочетете откъс от романа "Нова земя" от Иван Вазов, който излиза от издателство "Кръг".
XXII. Иван Боримечката
Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.
– Действително – извика докторът – какво ще правим сега?
Фанаха да се съвещават. Те пращаха коларя на Гинцката станция, за да доведе друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам – двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат.
– А ние какво ще правим тука? – извика докторът.
– Ще нощувате в хана, господине.
– Тука? – извика докторът ужасен, като фърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая.
– И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още – каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга.
– Що има? – попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път.
Те му обадиха грижата си.
– Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! – каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си.
И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие.
Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука.
– Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има… Майка му стара! – и той ги повлече.
Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение.
След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец.
Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и фърляше надалеко сенките на конниците.
Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката.
Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник „Стара планина“. Но тая работа го умори скоро, той заряза и предпочете свободата и кафенетата на улица „Габровени“, дето прилежно четеше вестниците. Той се отрака между другите хъшове, умът му се обогати с много нови понятия и който чуеше Боримечката да се препира в кафенето по политиката и да псува Биконсфилда, Андраши, папата и нотабилите букурещки, не би могъл да повярва, че това е същият оня глупав и полудив Боримечка, който в Алтъново лаеше като овчарско куче, за да плаши момите, а в Балкана ядеше сурово месо като людоядец.
Подир минуването на русите в България първата грижа на Ивана бе да потърси своята булка, за която знаеше само това, че е избягала из Бяла черква с кака Гинка, при която от Клисурската развала стоеше като слугиня. Подир много лутания и разпитвания той в Никопол разбра, че е отишла в Искрец при вуйка си Ватка, заселен там още в турско време. Иван пристигна в Искрец през декември, току-що турското население напущаше жилищата си и бягаше пред руските войски, тръгнали веднага за София подир падането на Плевен. Иван, който необладаваше Катоновски добродетели, заграби заедно с вуйката няколко стотин турски говеда и от проданта на плячката спечели цяло богатство. Парите направиха Ивана още по-умен и по-богат. Той накупи турски имоти, заведе стопанство с бай Ватка, стана кмет в Искрец, а после Иванчовото обаяние порасте дотам, щото околията го прати в Търново като неин представител, за да изработи конституция на България и да й избере княз. И в двете тия мисии Иванчо се показа на висотата и ревностно дига ръката.
Сега Иван играеше не само важна роля по заможност и влияние, но беше и представител на културата в тоя затънтен кът. Той ходеше облечен полуевропейски, приимаше един в селото вестник Целокупна България(той беше либерал), обличаше Стайка скъпо и разказваше разговора си с министрите, а веднаж - с княза Дондукова!
Само едно липсваше Ивану, за да бъде щастието му пълно: родната долина. Ето защо с такава радост той днес, като си идеше от Враца, се сприятели с двамата тракийци и сега ги водеше на гости у тях, честит, че може да им бъде приятен.
Пътят за Искрец върви най-напреж из един тесен дол между върхове, надлъж по една река, приток на Искъра; после пресича прекрасна долина, която се простира на север. Когато се смрачаваше, пътниците бяха застигнати от една талига. Макар и да беше тъмно, Иван позна някого там и го поздрави. Колата отмина бързо по наклонността.
- Кои бяха тия двама в талигата? - попита го Стремски.
- Едногото само познах. Той беше Благодумов.
- Откъде иде!
- От София.
- Защо иде в Искрец?
- За изборите. В неделя стават избори. Искрецко избира двама. Благодумов си дава кандидатурата.
- А вие?
- Мене ме избраха за двете Търновски събрания и за това - ще ме изберат. Другият ще бъде, който кажа аз! В Искрец бай ти Иван беси кучето! Дя! Закъсняхме! - и Боримечката дупна коня си.
Съвсем мръкна, когато дойдоха над самия Искрец. Ясното небе се насея със звезди. Една дружина конници се спусна от дясната висота и влезе в пътя. Другарите веднага познаха стражарите: между тях нямаше Рангела. Всичките си отдъхнаха.
- Полапаха вятър тия приятели - забележи усмихнато Иван. - Елате ние из тая улица да фанем - прибави той, като отби коня наляво и поведе дружината си край заградите и плетищата, поздравлявани от лаевете на псетата.
XIX. Съединението
Съединението осъмваше втори ден.
То стана.
България и Европа се пробудиха пред едно свършено дело. Никога революция не изненада повече и не учуди по-малко: тя избухна в най-пълната тишина; тя се показа най-естествена, защото беше най-справедлива. На това се дължи и невероятно бързото й и пълно възтържествуване. Когато Гладстон чу за нея, той каза: „Странно как тая раволюция чака седем години. Барутът за нейното пламване се хвърли още в мастилото, с което се подписа Берлинския договор.“ Един български държавник в княжеството каза: „Съединението беше такова национално нещо, щото първия пияница, който би извикал в пловдивските улици: „Долу Румелия!“ щеше да го направи.“ И наистина в наше време надали е имало друга революция, която да събере всеобщите одобрения, да извика единодушните ръкопляскания на Европа и Америка, да бъде поздравена с такава гореща симпатия от човечеството и да събере като във фокус душата на цял един възхитен народ – като революцията за съединението. Омразната присъда на Берлинския договор, която изкуствено и противоестествено разкъса един целокупен, неразделим народ на няколко части, чрез насилствени граници, беше осъдена от разума и историята още в самото си начало. Лорд Биконсфилд считаше най-голяма слава на своята дипломатическа кариера – намаляването на България чрез образуването на Румелия.
Той не доживя да види трайността на своето дело и горчивата подигравка на съдбата с най-изкуствените комбинации, с най-мъдрите и прозорливи пресмятвания на дипломацията. Бисмарк при закриването на Берлинския конгрес изрази надежда, че делото му ще бъде трайно. Този велик държавен мъж се излъга: той нито се сещаше да помисли, че съществува един друг фактор, който казваше: не! – българския народ.
* * *
Революцията за съединението се извърши леко, тихо, бързо, безкръвно. Тя стана толкова леко, свободно, охолно, щото беше почти игрива и има моменти, когато тя изглеждаше като опереточен фарс. Правителството падна, както никое правителство не е падало: без борба, без противение, без да причини или даде жертва. Революцията прегърна и завърши народът, а я почна една партия. Защото всичките преврати така ставаха. Куп недоволни хвърлят кликът и ако той говори на сърцето на народа, ако отговаря на неговите ламтения, жажди и национални идеали, той, народът, се отзовава и дава ръка на първите, готов да даде и кръвта си. А идеята за съединението беше срасната с душите и със сърцата на целия народ, тая идея беше повече от един инстинкт, тя беше един догмат, неоспорим, неоспоряем, посеян в дълбините на народното съзнание. Въпросът: „Добро ли е?“ никога от никого не биде подигнат; въпросът: „Време ли е?“ – той се задаваше. И идеята за съединението беше едно вълшебно знаме, което събираше народа около партията, която го издигнеше. И това съблазнително знаме фатално трябваше да бъде дигнато в разгара на партийните борби. На 1884 година го дигна Народната партия, като извика една мирна, но грамадна манифестация на народното желание. Народната партия се ограничи с тоя нравствен протест и не отиде по-нататък. Когато взема властта – тя още по-малко кураж почувствува в себе си за насилствен преврат на режима, преврат, чрез който, като хвърляше на риск облагите на положението и престижа на властта, туряше и бъдещето на отечеството пред страхотиите на неизвестността и себе си – пред ужасна отговорност, която тя нема храброст да понесе. Това малодушие се градеше толкова въз чувство на егоизъм, колкото и на патриотизъм. Последвалите събития оправдаха страхуванията й… Вината на Народната партия не е, че не направи съединението, като дойде на власт – революциите не се правят от правителствата – а е, ако може да наричаме вина фаталните закони на историята – приемането властта, след като се обяви против Източна Румелия, която сега трябваше по силата на нещата да управлява, сиреч да закрепя, и се постави в противоречие с програмата си. Прочее, великолепна и благородна почва за борба се отвори на опозицията, която беше Народната либерална партия. Понеже правителството се умълча, тя викна и грабна знамето. Ролите се промениха. Тя поиска гръмогласно съединението. Тя сега съвършено не мислеше тъй, както мислеше на 7 априлий лани, когато на всенародния вик: „Да живее съединението!“ отговаряше с възванието си: „Братя, това наше народно желание е неосъществимо… Часът за съединението не е ударил още.“ Тя тогава бе на властта. Сега тя намери изведнаж, че тъкмо е ударил часът за съединението и народното желание е осъществимо! Истина, сега тя пък беше в опозиция и промени очилата… Рядко са опозициите у нас, които се замислюват пред избора на средствата си в борбата си. За тях няма добри и лоши, нравствени и безнравствени – има целесходни. Ако правителствата имат над себе си и над действията си винаги дебливия надзор на общественото мнение, опозициите имат развързани ръцете си, за тях не съществува юздата на отговорността. Една опозиция никога не губи от една революция, даже и от най-пагубната за страната, защото няма какво да изгуби. Напротив, тя печели. В дадения случай Народната либерална партия имаше само шансове за себе си. А тя нема нужда даже да подготвя духовете: Народната партия беше й чудесно улеснила задачата с ланската си съединистическа агитация. Прочее, революцията стана моментално, с водевилна лекост. Една рота от милицията извика пред южната порта на конака: „Да живее съединението!“ и тя се отвори с двете си крила като по магия, както в приказките на „Хилядо и една нощ“ прави чудеса думата: Сезам.
И в същия ден целия български народ, в Южна и Северна България, се откликна с възторг и се притече на помощ.
* * *
Истина, подобни крупни политически събития като една революция имат по-сложни причини. Идеята е основната стихия, но на нея куп други елементи се налепят, куп интереси, куп страсти, съвсем чужди ней, на тая идея, се преплитат в нея и стават толкова пружни, съдействующи на целта й чрез пробуждането и наежването колективното чувство на народа и са искри тоже, хвърлени във възпламенителната почва, готова вече сама да пламне. Има недоволните умове, неутолените жажди, има възбудените охоти, уязвените самолюбия, онеправданите и обидените и жертвите на настоящия ред: има фалангата на разпалените глави, на бълнувачите за подвизи и за слава, на изтръпналите в бездействие сили, гладни за да се изхарчат в бурна и ратоборна деятелност; на преситените в охолността и мирът души, жаждущи ново, за да се освежат; има тъмния рой от човешки страдания, от нужди, от бедности, раздражени от вида на чужди благувания, от безизходности и униния, които търсят един лек, една заря, един спасителен обрат на съдбата си в политическия прелом; има най-после демоническия сонм на ужасните омрази, на безпощадните мстителности, на слепите и свирепи зависти, на бесните злорадства и всичкия кипеж на калта, напластена в дъното на отровените души.
Всичките тия хилядни двигатели присъединяват полезните си усилия към работата на гигантския идеен лост, за да превърнат и сгромолясат зданието, осъдено на разрушение.
* * *
Септемврийската революция едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, зет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, неговът естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните побуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му. Когато лани му поискаха моралната подкрепа на съединението, той я изрази чрез двеста и шейсет митинга; когато сега му поискаха помощ в кръв, той прати петдесет хиляди свои сина на границата. Той не резонира, а чувствува, дава, мре. Сюблимно дете в обикновено време, апатично, тежко, дори тясно-егоистично, а в критически час – цяло нерви, огън и преданост.
При всичките примеждливи и дълбоки потреси, които революцията довлече за България, тя има в своите първи часове, в първите си два акта: провъзгласяването съединението и сръбската война – благодетелно влияние върху морала на българския народ. Тя подигна духа му, пробуди чувството на народната му гордост, внуши му доверие в силите му и изтъкна в много рязка форма неговата политическа личност. Тия две събития – ний не се косваме до тяхното политическо-икономическо значение – имаха действието на освежителна буря върху душата на българския народ, уморен от непрестанните партийни шумове; заглушен от грубосебелюбивите вреви на честолюбците, жедни за власт, приплетен неволно в техните интереси; издребнял в едно съществувание монотонно-крамолно и ялово, лишено от високи вълнения, които могат да дадат само отечествените идеали, но не партийните програми, хилядния път, изневеряван от тях… И България усети в гърдите си закипяването на най-благородната кръв; нейните застоели нравствени и физически сили найдоха изведнаж широко поле да се развъртят; България се почувствува млада, жилава, идейна, способна пак за великите саможертвувания. Ентусиазмът, чувство величествено и възродително, непознато в настоящия си вид от седем години на българското сърце, сега го възпламени, подмлади и направи да тупа със стихийна мощ. Тоя живителен лъх от бодрост и вяра се косна до всичко, проникна във всичките пластове, вля своята освежающа струя във всичките кътове на народната душа и я възвиси до величието на съдбоносните събития.
* * *
Септемврийската революция беше не само политически преврат, тя беше преврат и в българската история. Шести септември пресече като с нож нейното течение из естественият й път и блъсна бъдащето й развитие в нова посока, неизвестна и примеждлива. От 6 септември токът на нашия исторически живот напусна матката си из равната, еднообразна, макар и траповита долина, и удари през бреговита страна, пресечена с дълбоки долове, с каменисти прагове, скалисти и тесни клисури, препречена с урви и препятствия. И той затече пенлив на буйни водопади, като изхарчваше енергията си в борба със стихийни прегради, за да си отвори свободен път, който минва и в подземни канали, дето свободният му устрем бе потиснат и задушен от мрачни канари и пак изскокнал на свобода. Движение нанапред на млад великан, което събуди с гороломния си шум далечните екове и възбуди удивление с проявлението на мощна жизненост и здрава кипяща кръв. Движение гръмливо, славно и ялово: колосален запас от сили, прахосан в десетилетни изпитни и лутания, додето най-после струите му, размътени и уморени, да найдат пак равната долина – напусната по-рано.
