"Нашите предци“ обхваща паметните истории „Разполовеният виконт“, „Баронът по дърветата“ и „Несъществуващият рицар“, писани през петдесетте години на 20 век.
В едно колкото мъгливо и смутно, толкова вълнуващо и славно средновековие, трима благородници се лутат из лабиринтите на своите личности: разкъсаният от турско гюле виконт Медардо се опитва да примири добрата и лошата си половина, барон Козимо на дванайсет години се покатерва на един дъб и заявява, че никога няма да слезе, за да демонстрира характера си, а ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо, символизират неутолимия стремеж към съществуване.
Откъс от романа >>
"Имало някога една война срещу турците. Виконт Медардо от Тералба, моят вуйчо, яздел през равнината на Бохемия към лагера на християните. Следвал го оръженосец на име Курцио.
Щъркели се носели на бели ята ниско през мътния, неподвижен въздух.
– Откъде се взеха толкова щъркели? – попитал Медардо. – Накъде летят?
Вуйчо ми бил ново попълнение, едва сега тръгвал на война, и то за да угоди на едни херцози, наши съседи, които участвали в нея. Набавил си кон и оръженосец в последния замък в християнско владение и потеглил към императорския щаб да се представи.
– Летят към бойните полета – отвърнал оръженосецът мрачно. – Ще има да ги гледаме по пътя.
Виконт Медардо бил чувал, че из тези краища прелитащите щъркели са на късмет, та му се прищяло да се зарадва при вида им. Ала неволно го обзела тревога.
– Че какво ще търсят тези водни птици по бойните полета, Курцио? – попитал.
– И те проядоха човешко – отговорил оръженосецът, – откак нивите станаха ялови, а сушата опразни реките. Там, дето има мърша, щъркелите, фламингите и жеравите изместиха гарваните и лешоядите.
Вуйчо тогава бил млад и зелен – в оная възраст, в която чувствата напират в смесен общ порив, още неподелени на добро и зло; възрастта, в която всяко ново изживяване, макар кошмарно и нечовешко, е трепетно и пламти от любов към живота.
– А гарваните? А лешоядите? – попитал. – А другите грабливи птици? Те къде са се дянали? – Пребледнял, но очите му искрели.
Оръженосецът бил смугъл мустакат войник с вечно сведени очи.
– От толкоз ядене на чумави трупове чумата и тях ги отнесе – и посочил с копието си към някакви черни храсти, които при по-внимателно вглеждане се оказали не от клонки, а от перушина и изпружени крака на крилати хищници. – Ей го, не е ясно кой първи е загинал, птицата или човекът, и кой на кого се е нахвърлил, за да го разкъса – казал Курцио.
За да избягат от чумата, която вършеела наред, цели семейства били хванали пътя през къра и смъртта ги била застигнала там. На гърбината на четириноги скелети, разхвърляни из обрулената равнина, се виждали тела на мъже и жени, голи, обезобразени от бубони и – нещо, на пръв поглед непонятно – пернàти: сякаш от изпосталелите им ръце и ребра били прорасли черни пера и криле. Изгнилата плът на лешоядите се била омесила с тленните останки на човеците.
Пейзажът започвал да се изпъстря и със следи от водени сражения. Ездачите забавили ход, защото двете животни взели да се дърпат – ту се мяткали встрани, ту се изправяли на задни крака.
– Какво ги прихваща конете ни? – попитал Медардо оръженосеца.
– Господарю – отговорил му онзи, – нищо не плаши повече конете, колкото вонята на конски вътрешности.
И действително, тъкмо тази част от равнината, през която минавали, била осеяна с конски трупове, някои по гръб, с копита към небето, други по очи, със зарита в пръстта муцуна.
– Защо има толкова паднали коне точно тука, Курцио? – попитал Медардо.
– Когато конят почувства, че са го разпорили – обяснил Курцио, – се мъчи да си удържи карантиите. Някои си залепят търбуха òземи, други се претъркулват по гръб, за да не се изсипят. Но тъй или иначе смъртта скоро ги отнася.
– Значи в тази война мрат най-много конете, така ли?
– Турските ятагани сякаш нарочно са правени, за да ги кормят с един удар. По-нататък ще видите телата на хората. Първи си изпащат конете, после ездачите. Но ето го и лагера.
На хоризонта се издигали острите върхове на най-високите шатри, знамената на имперската войска и дим.
Както препускали нататък, забелязали, че почти всички загинали в последната битка вече били изнесени и погребани. Само тук-таме се мярвал я отсечен крак, я ръка, а най-често из стърнищата се валяли пръсти.
– От време на време по някой пръст ни сочи пътя – казал вуйчо ми Медардо. – Що за чудо е това?
– Бог да ги прости: живите режат пръстите на мъртвите, за да им изнижат пръстените.
– Стой! Кой там? – обадил се един часови с шинел, плесенясал и мъхясал като кората на изложено на северен вятър дърво.
– Да живее свещената имперска корона! – викнал Курцио.
– Да мре султанът! – отзовал се часовият. – Хайде, моля ви, като стигнете до началството, кажете най-после да ми пратят смяна, че пуснах корени!
Сега пък конете се юрнали напред, за да се отърват час по-скоро от опасалия полето облак мухи, които жужали над планините изпражнения."
За автора >>
