Нова възможност за българските читатели да се докоснат до роман на брилянтния британски писател и журналист Крис Клийв - след успеха на "Възпламеняване" и "Другата ръка", сега "На смелите се прощава" пренася читателите от утрото на невинността в тихата привечер на прошката.
Вдъхновен от семейната история на бабата и дядото на Клийв, "На смелите се прощава" е роман портрет на смелостта на десетте милиона души, изложени на ужаса на Втората световна война. От разрухата на Лондон до безпощадната обсада на Малта, Клийв води читателя в ничията земя на моралните противоречия с героите, забравени от историята.
Септември 1939 г.
По-малко от час след влизането на Великобритания във Втората световна война, 18-годишната Мери Норт се записва като доброволка. В тези първи дни, войната е нереална за много британци. А младото момиче е наивно убедено, че престижното ѝ образование, безупречната красота и аристократичният произход, ще ѝ помогнат да служи по-добре на страната си.
Том, чиято задача е да се грижи за училищата в Лондон, осиротели след евакуацията на повечето деца в провинцията, дълбоко вярва, че поддържането на здравата основа у дома е също толкова важно, колкото борбата с врага с оръжие в ръка. Убеждение, което талантливият реставратор и негов най-близък приятел Алистър Хийт, оспорва, записвайки се в кралската армия.
Войната ще подложи под съмнение светогледа на всеки от тях, ще изпита сърцата им, ще ги накара да се запитат дали да обичаш по време на война е лекарство или отрова.
"С този роман Клийв прави огромна крачка напред. Тайната съставка, която превръща книгата в истински голяма литература, е самият език. Крис Клийв има нов език за света на Втората световна война. Думите му са вибриращи създания, които превключват от видимия свят на героите в паралелната вселена на тяхната болка – без предупреждение, доверявайки се смело на сетивата на читателя", казва Невена Дишлиева.
В "На смелите се прощава" Клийв изследва въпроса за смелостта на много нива, противопоставяйки изпитанията на доброволците, заминали, за да воюват зад граница, и трагедията на гражданите, останали в столицата, решени на всяка цена да поддържат духа на непоколебимото британско спокойствие и достолепие. Историите на Мери, Том и Алистър са само парчета шрапнели, които се врязват в читателското сърце, от този роман експлозия.
Да умреш в бой с врага или да живееш напразно - кое изисква повече смелост? Нима подхранването на илюзии за обществена полза не изморява повече от глада и безсънните нощи под вражески огън?
Въпроси без ясни отговори, въпроси за съвестта, за ролята на жените в обществото, за расизма, са преплетени с емоционалната дислокация, предизвикана от войната, за да извадят на показ най-красивото и най-гротескното в един свят, сякаш изгубил своята светлина.
С ненадминато майсторство Крис Клийв изгражда убедителни, дълбоки, живи герои, чиито действия са психологически и житейски обусловени. В душата на читателя няма съмнение дали героите постъпват правилно, но остава въпроса "какво бих направил аз?".
Психолог по образование, с четвъртия си роман Крис Клийв създава най-завършения си свят в проза. Вълнуващ исторически роман, който ще обсеби съзнанието на читателя, "На смелите се прощава" несъмнено ще последва пътя на първите три негови творби „Възпламеняване", „Другата ръка" и „Злато". Дебютният му роман „Възпламеняване" е и адаптиран като филм, а вторият му роман „Другата ръка" е №1 бестселър в класациите на New York Times с над 2-милионен тираж.
Невена Дишлиева-Кръстева носи отговорността за преводите на трите романа на Крис Клийв - "Възпламеняване", "Другата ръка" и "На смелите се прощава". Нейният отпечатък и майсторство носят наслада от на българските читатели и от творбите на Джон Ъпдайк, Джоузеф Хелър, Филип Рот, Джефри Юдженидис, Зейди Смит и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада.
Прочетете откъс от "На смелите се прощава" от Крис Клийв, която излиза от издателство "ICU". >>>
Войната беше обявена в единайсет и петнайсет преди обяд, Мери Норт се записа доброволка в дванайсет. Направи го по пладне, преди да са дошли телеграмите, да не би майка ѝ да забрани. Остави завършването на училище недовършено. Спусна се от пансиона Мон-Шоази със ски, които захвърли в полите на планината, и телеграфира във военното министерство от Лозана. Деветнайсет часа по-късно пристигна на гара Сейнт Панкрас сред облаци пара, както си беше с алпийския пуловер. Свирката на локомотива изпищя. Лондон, значи. Град, влюбен в новото начало.
Мери тръгна право към министерството. Картата, която ѝ издадоха, все още миришеше на мастило. Тя се втурна през града, за да стигне до местоназначението си, като бързаше отчаяно, за да не изпусне дори минута от войната, и в същото време се тревожеше, че точно това се е случило. Докато притичваше през Трафалгар Скуеър и махаше за такси, гълъбите пред нея се разлетяха, а шумните им крила се превърнаха в хиляда ножа, почукващи по винени чаши в призив за тишина. Страховитото и забележително събитие щеше да започне всеки момент, а без нейната помощ победата бе немислима.
В крайна сметка какво е войната, ако не боен дух под каски и във военни джипове? А какво е бойният дух, ако не безчет незначителни разговори, които, взети заедно,
вдъхват достатъчно смелост, за да влезеш в бой? Есенцията на войната е в светските разговори, а точно в тях Мери я биваше най-много. Сутринта пасваше на настроението ѝ – без облаци и без еквивалент в спомените ѝ. Под ясното лондонско небе десет хиляди млади жени бързаха към новите си правителствени назначения, издадени от незнайни кабинети в старото мраморно сърце на звяра, наречен Уайтхол. Мери с удоволствие се включи в мощния поток желаещи.
От военното министерство не бяха дали допълнителни подробности, което беше добър знак. Сигурно щяха да я направят медиатор или да я включат в антуража на някой генерал. Всички позиции, които изискваха реторични умения, отиваха при момичета от заможни семейства. Даже се носеха слухове, че се търсят шпиони, което беше най желаната работа, защото позволяваше да се превърнеш в някой друг.
Мери хвана такси и показа картата си на шофьора. Онзи изпъна ръка, за да погледне документа, и примижа към червеното кръстче, отбелязващо мястото, където тя трябваше да се яви. Стори ѝ се непоносимо бавен.
– Голямата сграда на Холи Стрийт?
– Да – потвърди Мери. – Колкото може по-бързо.
– Това е училището Холи Стрийт, нали?
– Не би трябвало. Очакват да се явя по военни дела.
– Хм. Само дето не знам какво друго може да има там освен училището. На тая улица останалото са къщи.
Мери понечи да възрази, но се въздържа и си нагласи ръкавиците. Много ясно, че няма да има светеща кула току до сградите на казармите на Кралската конна гвардия, обозначена с табела Министерство на горещите интриги.
Естествено, че ще искат да се яви някъде, където няма да се набива толкова на очи.
– В такъв случай очаквам да ме назначат за учителка.
Мъжът кимна.
– Звучи логично, като се замислиш. Половината лондонски учители сигурно са мобилизирани.
– Тогава да се надяваме, че учителската показалка ще свърши работа срещу вражеските танкове.
Шофьорът пристигна на Холи Стрийт, без да бърза пове че, отколкото налагаше превозът на поредната учителка.
Мери се постара да придобие изражението на обикновена млада жена, за която ползването на такси би било необичайна прищявка, а работата като учителка – вълнуваща възможност. Направи така, че на лицето ѝ да е изписано пълно потапяне в настоящия момент – предположи, че това е типично за кравите или пък за гъските.
Когато пристигна в училището, усети, че я наблюдават.
Все още в роля, даде на шофьора една четвърт от бакшиша, който би му дала иначе. Все пак това беше първото ѝ изпитание. Тръгна със смутената походка на обикновено момиче, което отива на интервю за работа. Сякаш въздухът негодуваше, че го изместват. Сякаш настилката крещеше заради раните, оставени от всяка стъпка.
Намери директорския кабинет и се представи. Госпожица Вайн ѝ кимна, но не вдигна поглед от бюрото си. С птича физиономия и плетена жилетка, с очилца на верижка.
– Норт – повтори Мери, като се постара да вложи нужната тежест в името.
– Да, чух ви добре и първия път. Ще поемете класа на Соколчетата. Започнете от дневника. Научете имената на всички възможно най-бързо.
– Добре.
– Преподавали ли сте досега?
– Не, но не очаквам да е твърде сложно.
Директорката я изгледа от мразовитите ями на очите си.
– Няма никакво значение – вашите очаквания не са включени в учебния материал.
– Извинете. Не, не съм преподавала преди.
– Добре тогава. Бъдете строга, не допускайте волности и не забравяйте колко е важно всяко дете да се научи да изписва правилно буквите. Както пише ръката, така работи умът.
Директорката малко преиграваше. Мери би могла да го спомене пред началника на госпожата, само да разбере в кой отдел е назначена всъщност. Трябваше да ѝ го признае обаче – тази жена демонстрираше впечатляващо внимание към детайла. Чаши с подострени моливи, кутии с цветни габърчета. Имаше и спретната купчина сборници с химни, всеки подвързан в различен цвят, както биха ги подвързали деца, на които е възложена такава задача в първата седмица от новата учебна година.
Директорката вдигна поглед.
– Не мога да си обясня на какво толкова се усмихвате.
– Извинете. – Мери не успя да скрие проблесналото в очите ѝ пламъче на желанието за общуване и леко се смути, когато не ѝ отвърнаха със същото.
– Соколчетата – каза жената. – По коридора, третата врата отляво.
