На 4 май излиза "Ман", един подкупващо свеж и "апетитен" роман, който ще остане в паметта ви заради езика, чувствеността и любовта към живота!
Книгата:
"Ман" (превод: Анна Ватева) е дело на канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи, чийто дебютен роман "Ру" заплени българската публика. Ман има три майки – едната я е родила, другата я е закърмила, третата я е отгледала: "С Мама не си приличаме. Тя е ниска, а аз съм висока. Тя е с матова кожа, а моята е като на френска кукла. Тя има дупка в прасеца, а аз - в сърцето." Тъкмо третата, последната майка й намира съпруг – самотен виетнамски ресторантьор, който живее в Монреал. С времето привързаността към него отстъпва място на една деликатна, но жилава любов, от онези, дето те карат да се чувстваш откъснат от света, а в действителност изсмукват самотата ти.
Авторът:
Ким Тхуи е родена през 1968 г. в Сайгон, Южен Виетнам, откъдето емигрира с родителите си, когато е едва на 10 години. Завършва право в Монреал, работи като адвокат, практикува и други професии, преди да се посвети изцяло на писането. Потеклото на писателката, перипетиите в родната й страна и отвъд нея, непрестореният маниер, с който ни въвежда в дебрите на най-съкровените преживявания и емоции – всичко това придава уникален аромат на стила й и превръща срещата с нея в екзотично откровение. Неслучайно още първата й книга, автобиографичният роман „Ру”, е удостоена с пет авторитетни награди.
Прочети откъс от книгата >>
"Ман"
кокосов орех
Всяка сутрин преди училище ходехме на пазар. Най-напред отивахме при продавачката на зрели кокосови орехи, които имат повече плод и по-малко сок. Жената настъргваше първата половина на ореха с капачка от газирана напитка, залепена на върха на летва. Дебели ивици, подобни на декоративен фриз, падаха като панделки върху банановото листо, разстлано на сергията. Продавачката не спираше да приказва и задаваше все същия въпрос на Мама: „Какво му давате да яде на това дете, че устните му са толкова червени?“. Всеки път стисках устни, за да избегна забележката й, но тя настъргваше втората половина на ореха с такава скорост, че неизменно притварях уста от удивление. Стъпваше с единия си крак на дълга шпатула от черен метал, чиято дръжка бе облегната на дървена пейчица. Без да гледа острите зъбци в закръгления край на шпатулата, тя настъргваше плода със скоростта на машина.
Водопадът от трохи, който се изсипва от дупката в средата на шпатулата, може би прилича на вихъра от снежинки в страната на Дядо Коледа, винаги казваше Мама, която всъщност цитираше майка си. Тя й даваше думата, за да я чуе отново. Всеки път когато видеше момчета да играят футбол с празна кутия от газирана напитка, тя неизменно прошепваше „лонди“, също като майка си.
Това беше първата френска дума, която научих, „londi“. На виетнамски lon означава тенекиена кутия, а đi – тръгвам. Събрани заедно, тези два звука образуват „lundi“ в ухото на виетнамка. Също като майка си, Мама ме научи на тази дума, като ми казваше да посоча кутията преди да я ритна, и да произнеса „londi“, имайки предвид „понеделник“. За нея вторият ден от седмицата е най-хубавият, защото майка й починала, преди да я научи да казва останалите. Единствено понеделникът бе свързан с ясен и незабравим образ. Останалите шест дни нямаха нагледни съответствия, така че по нищо не се различаваха един от друг. Затова майка ми често бъркаше вторника с четвъртъка и понякога разменяше местата на съботата и срядата.
порочни пиперки
Но преди да загуби майка си, тя се научила да добива млякото на ореха, изстисквайки топките от кокосови трохи напоени с топла вода. Майките учели дъщерите си да готвят тихомълком, шептейки, за да не би съседките да откраднат рецептите и да съблазнят съпрузите им със същите ястия. Кулинарните традиции се предавали скришом, също както маг разкрива фокусите си на начинаещ илюзионист, жест след жест в ритъма на ежедневието. Следвайки естествения ход, дъщерите се научавали да измерват количеството на водата за ориза с първата фаланга на показалеца, да разрязват „порочните пиперки“ (ớt hiểm) с върха на острието, за да ги превърнат в безобидни цветя, да белят мангото от основата към върха, следвайки посоката на фибрите...
банан
Така и аз научих от майка ми, че измежду десетките сортове банани, които се продават на пазара, само бананите chuối xiêm могат да се сплескат, без да се счупят, и да се захаросат, без да почернеят. Когато пристигнах в Монреал, приготвих тази закуска на мъжа ми, който не я беше хапвал от двайсетина години. Исках отново да вкуси типичното съчетание на фъстъци и косов орех, две съставки, които в Южен Виетнам се слагат както в десертите, така и в закуската. Надявах се, че ще мога да се грижа за мъжа ми и да го придружавам незабелязано, подобно на ароматите, които почти не се усещат поради постоянното си присъствие.
съпруг
Мама ме повери на този мъж от майчинска обич, също както втората ми майка, монахинята, ме бе предала на самата нея, мислейки за бъдещето ми. Мама подготвяше смъртта си, затова ми търсеше мъж с качества на баща. Една нейна приятелка, която за случая бе станала сватовница, ни посети един следобед заедно с него. Всичко, което се искаше от мен, бе да поднеса чай. Не погледнах мъжа дори когато сложих чашата пред него. Погледът ми не бе необходим, само неговият беше от значение.
корабни хора
Той идваше отдалеч и нямаше много време. Няколко семейства го чакаха, за да му представят дъщерите си. Беше родом от Сайгон, но бе напуснал Виетнам на двайсет години по вода, заедно с корабните хора. Беше прекарал няколко години в бежански лагер в Тайланд, преди да пристигне в Монреал, където намерил работа, но не и дом, или поне не съвсем. Беше живял прекалено дълго във Виетнам, за да се почувства канадец, и прекалено дълго в Канада, за да бъде отново виетнамец.
култура
Когато стана от масата и тръгна към вратата, походката му беше на несигурен човек, изгубен между два свята. Не знаеше дали е редно да прекрачи прага преди или след жените. Не знаеше дали е редно да говори със собствения си глас, или с този на сватовницата. Всички бяхме стъписани от колебанията му как да се обърне към Мама. Наричаше я ту „кака“ (Chị), ту „леля“ (Cô), ту „баба-леля“ (Bác). Никой не го упрекна, тъй като не беше оттук, а идваше от място, където предназначението на личните местоимения е да поддържат безлична неутралност. Липсата на подобни местоимения във виетнамския език налага заемането на позиция още при първия контакт: по-младият събеседник дължи уважение и покорство на по-възрастния, докато по-възрастният дължи съвет и закрила на по-младия. От разговора им спокойно може да се разбере например, че младият е племенник на възрастния, който е по-голям брат на майка му. Дори събеседниците да нямат роднинска връзка, пак би могло да се определи дали по-възрастният е по-млад от родителите на другия. В случая с бъдещия ми съпруг, той щеше частично да изрази интереса си към мен, ако бе нарекъл Мама „Bác“, тъй като „баба-леля“ щеше да издигне Мама до ранга на родителите му и по този начин косвено да я постави в положението на тъща. Но несигурността му го беше объркала.
Продължава >>
