„Утрото, когато превъртях, беше прекрасно…”
Първото изречение на първата книга от Стивън Кинг, която прочетох. И което никога не забравих, нищо, че оттогава са минали малко повече от 12 години. То красеше стената в стаята на една моя приятелка (заедно с куп други драсканици), а в мен се прокрадна еретичната идея, че да си луд не е задължително да е лошо нещо. Книжката е пренебрежимо тъничка, казва се „Гняв” и проправи пътя на всички останали Кинг книги, които и досега изгълтвам наведнъж. Почивам си с тях.
На пръв поглед Стиви Кинг си е поп, нещо като Лейди Гага в литературата – много специални ефекти, грозни и малко скери, но изпипани истории с кофти музикален фон... Обаче, първо – музиката на Стивън Кинг хич не е поп – той е от авторите, които винаги вкарват малко саундтрак в книжките си и ако питате мен, си е абсолютен класик – малко кънтри, малко рокенрол, нямащ нищо общо с лигавите претенции на автори от типа на Роб Шефийлд (който според мен не е особено умел писател, независимо какво казва Rolling Stone и дори и да е добър журналист – под това твърдение не се подписвам, защото честно си признавам - не знам). Даже в една от последните книги на Кинг, която четох, се споменаваше и Jay Z. Млад по душа и на 64, а?
И второ – Стивън успява да направи нещо уникално – да хване с мастилото си и мислещите и немислещите хора. И да се заиграе с привидностите – на пръв поглед това са ужасяващи фантастични истории с разни измишльотини, които прокарват африкански мравки по гръбнака ти, но всъщност са си учебник по психология – отговарят многократно и разнолико на един и същи въпрос - как човек се изправя срещу/справя със страховете си? Все си мисля, че това винаги му е лайтмотивът – независимо от историята на героя, опита му и в що за филм със свръхестествени явления ще го вкара – какъв е, когато е напълнил гащите от страх? А какъв си ти, докато съпричастваш на въпросния и после, когато си сам и си се плашиш от твоите си неща – избор, смъртта, болест, загубата, още една чашка алкохол, поредна цигара, да намериш сили да продължиш да се бориш с вятърните мелници на живота…
Като при много от успелите хора, хич не е изненадващо, че и Кинг се захваща с неговото си нещо - писането - от много малък. Ето например едно писмо, което не съм сигурна дали е автентично (но по-скоро изглежда като да е), което циркулира из нета:
Ако се чудите какво точно значи „много малък” отговорът е: на 7 годинки. Според някои източници даже печели парици, като продава на съучениците си разказите си. Продължава упорито и с постоянство да си докарва публикации насам-натам по разни списания (и някакви награди, които после затапва с доста по-сериозни призове), а през 73-а излиза „Кери” – началото на „истинската му писателска кариера”. По това време Кинг е на 26г.
Иначе той си е стандартен пич от североизточните Щати – роден е в Портланд, щата Мейн, което сигурно е ясно на всичките му фенове – Мейн е любимата площадка, върху която Кинг най-често избира да разиграе страшните си истории – или действието в книгите му се развива там (в повечето случаи), или героят е от там. Ако не е, то значи нещо си експериментира, като потвърждава правилото с изключение.
На доказателствена прима виста - „То” е от там. Нищо, че (и съвсем между другото) това е романът, който според мен печели приза за най-лоша екранизация евър. Не само, защото филмът е сниман отдавна и макар и страшничък за времето си, днес е по-скоро смешен. А защото е малко като да пуснеш френски (мейнски) специалитет за продажба в Макдоналдс – няма как да стане, ако не го напъхаш в хлебче и не го адаптираш за масовия маквкус с малко съмнителна майонеза отгоре. Изрязани са суперважни за сюжета и логиката на историята моменти (например – една масова и леко замаскирана оргия между героите, чиято възраст (по спомен) е межу 12 и 14г. (още една скоба - почти толкова зле, колкото и екранизацията на „Мълчанието на агнетата” от Томас Харис, където Холивуд променя… края (!) и прецаква цялата идея на историята)).
Ако ме питате кои са добри екранизации на Кинг творби – „Таен прозорец” от цикъла разкази „Четири след полунощ” (с оригинално заглавие „Таен прозорец, тайна градина” и с участието на друго любимо куку – Джони Деп), „Изкуплението Шоушенк” (с Морган Фрийман и Тим Робинс) и „Зеленият път” (с Том Хенкс и Майкъл Кларк Дъглас). Горещо препоръчвам, ако някой ги е пропуснал.
За четене - тествайте от по-старите "Сиянието", "Мизъри", "То" (задължително), "Сейлъмс Лот", "Куджо", "Подпалвачката", "Тъмната половина", "Капан за сънища", "Мъглата"..., а от по-новите "Дума Ки" (тази е наистина много, много добра).
Важна Съдържателна Забележка (ВСЗ): Разказите на Кинг са по-скоро това, с което хората го асоциират - жълти очички растат между пръстите на героя, болят и му вкарват усещане за истински ужас и погнуса, когато се отворят и погледнат света ни и хората; семейна двойка пред развод попада в град, където "живеят" мъртви и доста страшни рок легенди ("Дяволски оркестър")... Лично за мен истински стойностният Кинг е в романите му, независимо, че от чисто литературна гледна точка разказите на Кинг са доста често шедьоври - по същност и по описание. Не е това.
Това, което е - грижливо изписваната вече толкова години лична творческа история на Кинг, която обожавам да си актуализирам заедно с него. Ако още се чудите защо - много просто - и аз, като много други, "обичам костеливата ръка, която се пресяга изпод леглото ми, за да ме сграбчи за крака" - парафраза, не цитат ( в повечето случаи въпросният крайник си е нашата собствена ръчица, но не това е важното).
Правя го, независимо от факта, че последният му роман, издаден у нас и разделен на две части ("Под купола") е по 25 кинта едната. Защото някои любовни истории продължават повече от три години - тези със самите нас.