Санстефанският мирен договор е предварителният мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878 г.) и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава. С неговото подписване е свързан и националният празник на Република България – 3 март. Каква обаче е ролята на руснаците в Руско-турската освободителна война, особено тази на граф Николай Игнатиев, и какъв е характерът на това временно споразумение?
В новата си книга "Измамата "Сан Стефано" журналистът, политически коментатор, бивш вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) и блогър Иво Инджев прави опит за мащабно и безкомпромисно изследване, уповаващо се на редица български и чужди източници от епохата – руския военен кореспондент Евгений Утин, имперския хроникьор Газенкампф, включително статии на самия Николай Игнатиев и на друга добре позната ни историческа фигура, Иван Аксаков.
В 480 страници дългогодишният водещ на телевизионното публицистично предаване "В десетката" прави прецизна дисекция на периода, разглеждайки детайлно фактите и заблудите, дали основа на представата за т.нар. вечна дружба между България и Русия, между СССР и НРБ и между двата "уж вечно влюбени през вековете" народа. Разбивайки митове, но и заемайки непоклатима позиция, Иво Инджев маркира онези аспекти от руската политика, които оставят трайна следа не само в българската и руската история, но и окончателно променят световната карта.
"Възвеличаваният в днешно време от руската пропаганда "граф" Игнатиев, обявен за "баща на българската нация", далеч не е бил разглеждан по този начин от съвременниците си и историческите сведения от края на XIX век. Когато наслояването на пропагандата бъде премахнато, образът, който изплува, е съвсем различен – на един праобраз на днешната путинистка политика на омраза към Запада и възвеличаване на Русия като единствен играч на Балканите. Игнатиев не крие, че съдбата на българите изобщо не го интересува, а още по-дълбоко вглеждане го разкрива като автор на най-тежките антисемитски закони в Русия, предшестващи с половин век нацизма. Друг руски "герой" – лидерът на московските славянофили Иван Аксаков, също прославян в България, е автор на редица злобни забележки, например циничната реакция на новината за кланетата след Априлското въстание, че сега вече Русия ще има повод да си "вземе" Проливите. Неговият антисемитизъм не отстъпва на този на Игнатиев. Могат ли тези руски реакционери, учители на нацистите в Германия по държавно практикуван антисемитизъм и систематично заявяващи липса на интерес към съдбата на българите, да продължават да бъдат издигани на пиедестала на преклонението у нас?", пише Иво Инджев.
Предлагаме ви да прочетете откъс от "Измамата "Сан Стефано" на Иво Инджев, издадена от "Сиела".
Симеон Радев, 1906 г.
„За забелязване е, че когато се касае за руския престиж в България, нашите русофили са много по-непримирими, нежели самото руско правителство. Това се дължи, разбира се, главно на факта, че те са тук, в България паразити на руския престиж, с който тъй много злоупотребиха за свои користни цели, щото отвратиха самата Русия. Но често пъти тяхната цинична защита на руските интереси се дължи на невежество.“
ОПОРНАТА ТОЧКА З МАРТ, ПРАЗНИК
НА РУСКОТО ВЛИЯНИЕ В БЪЛГАРИЯ
Съветското владичество се срина в България в края на 1989 г. Абдикира през 1990 г. мълчаливо от възвеличаването на българското падение след падането под съветско робство, обозначено с датата 9 септември 1944 г., наложена от съветските окупатори за български национален празник.
Същевременно съветската пета колона се прегрупира тактически в руска и изигра най-силния си за десетилетия напред стратегически ход, изстрелвайки в орбитата на своето влияние своя нов спутник за контролиране на българското русофилство. Тя инвестира в бъдещето на прероденото съветско влияние в България чрез нов русофилски празник номер едно на републиката на датата 3 март. Тя никога не е празнувана като национален празник в окупираната от СССР България, освен на кръглата 100-годишнина през 1978 г. – изключение, което потвърждаваше правилото, че руската роля в българската история не беше приоритет на пропагандата, защото нямаше как да бъде определена като социалистическа.
Датата 3 март стана подобна на 9 септември като производна на чуждата воля. Тя е главната опорна точна на русофилството у нас. „От трън, та на глог“ и „от девети, та на трети“.
Руското влияние се наложи у нас за пореден път под обновена старовремска форма. То заложи в своята пропаганда на еднопосочното представяне на мотивите за Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Резултатите от нея в безкритичния контекст на руската по(л)за, основана на презумпцията за дължимата българска благодарност, са налице и са наопаки на българския национален интерес страната да върви по европейски, а не по евразийски път.
Старият колкото българската свобода от края на 19 век спор накъде да върви железницата на възродена България – на Север (към Русия) или на Запад (към Европа), отново беше спечелена от прагматичното мислене на българите. Те пожелаха да се ориентират към западния магнит, чиято привлекателност е била неустоима в края на 19 век. Тя няма конкуренция от страна на изостаналата Русия и в наши дни.
Там, където ревнивата Москва не може да предложи алтернатива на българите в материалната сфера в противовес на проевропейската им ориентация, Кремъл мобилизира чувствата и емоциите по отъпканите с руско-съветски ботуши пътеки на проруското партизанстване на почвата на историята, напоена с кръв. Тя е главната руска инвестиция в България. Кремъл си иска отново и отново лихвите по този заем без оглед на стотиците български плащания по дълга не само в злато, поискано от Русия чрез създадения от нея в България Окупационен фонд веднага след края на войната с Турция, но и чрез стотици топоними на благодарността за тази кръв под формата на названия на улици, площади и монументи на благодарността.
Това погасяване на руския кредит е вплетено автоматично в наши дни в претенцията на Кремъл да изисква още и още благодарност и отстъпчивост от България и българите. От тях се очаква да свързват с 3 март 1878 г. всяко управление в Москва – и конкретно на съвременния руски владетел Владимир Путин, без оглед на враждебността му към България и на европейските ни интереси. А на преден план като хоругви за вечна употреба на безкрайното русофилско литийно шествие се изнасят руските жертви в една война, която е била предизвикана в действителност от вековни имперски цели, но е била представяна като внезапен освободителен порив на държавата, известна като еталон за мракобесието, упражнявано над самите руснаци и поробените от тях народи.
При никоя от предишните 12 евразийски войни на Русия срещу Турция (до една по инициатива на Руската империя) не е ставало дума за свободата на българите. Дядо Иван на практика с действия и чрез бездействие е подкрепял турския ятаган срещу бунтуващи се българи, въобразили си, че когато двете евразийски империи се борят помежду си за подялба на територии, които исторически не им принадлежат етнически, българите могат да си поискат независимостта с оръжие в ръка. Оръжие, което българите, затворени географски в пределите на османските владения (за разлика от другите балкански народи, имащи съседски достъп до Европа по море или суша) никога не получават от Русия, решила най-накрая сама да се възползва от Източния въпрос за доближаване или превземане на проливите на вълната на надигащото се българско националноосвободително движение, демонстрирано пред света чрез трагичната саможертва на априлските въстаници през пролетта на 1876 г. Техният драматичен провал повлича десетки хиляди невинни жертви на османското отмъщение, но превръща Източният въпрос в Български въпрос номер едно за Европа за онова време. Българската трагедия предизвиква международния отзвук, довел до самата война. Русия, която от векове воюва с Турция за достъп до „топлите морета“ и използва българския плацдарм за постигане на тази своя мания – разорявайки пътьом населените с българи земи (на отиване и на връщане) с контрибуции, пожарища и обезлюдяване на десетки селища, най-сетне решава на 13-ия път да обясни поредната си война с Турция не като завоевателна, а като освободителна.
В същото време руската дипломация – в частност нейното острие на Балканите Н. Игнатиев, е положила максимални усилия да избегне войната и да получи за себе си придобивки от европейския натиск върху султана. Европейските сили започват да удрят по Високата порта, настоявайки Османската империя да даде права и свободи на потиснатите народи в европейска Турция. Русия, част от „европейския оркестър“, както са наричали форума на тогавашните най-влиятелни държави в Европа, призовава на думи за същото. Същевременно Русия се бори на фронта на тайната дипломация до последния момент и до последна капка мастило да запази дружбата си със султана (изразът за дружбата с него е на Игнатиев).
Който не вярва в тази истина, трябва да прочете откровенията на върховния говорител на руския имперски интерес в региона Н. Игнатив, цитирани обилно по-нататък в тази книга по собствените му записки.
Думеранговите разкрития на руски източници, които представят тази част от историята в доста по-различна светлина от онази, с която русофилите ни осветляват заслепяващо за събитията, състояли се преди 140 години, могат да накарат всеки желаещ да прогледне.
Руските източници няма как да бъдат обвинени по стандартния първосигнален начин в „русофобия“. Те обезоръжават дежурните защитници на обичайните внушения за руската роля в зачеването на българската свобода – роля, която претендира да е основополагаща, макар никой човек, народ или държава да не празнува зачеването си.
Нормалните хора и държави, които имат право на собствено мнение, отбелязват като свой национален празник появяването си на белия свят. Зачеването може да бъде и насилническо. Само раждането се нарича рожден ден.
Българската държавност проплаква с появяването си на белия свят, поема си глътка свобода като новородена нация формално на 13 юли 1878 г. Тогава в Берлин е обявено международно признатото възникване на българската (относителна все още) независимост чрез скъсването на пъпната връв както с жестоката османска мащеха, така и с Матушката Русия, претендираща да осинови българите на правата на победителката над бившата поробителка, настанила се на мястото на победената евразийска посестрима в ролята на руска имперска дойка.
Тя обаче си е направила погрешно сметката като акушерка на българската „независимост“ по руски калъп. Германският българофил, кореспондент на влиятелния в Европа „Кьолнише цайтунг“ и свидетел на събитията от онова време Артур фон Хун, пише по този повод:
„Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка на източната ѝ политика. Русия следователно трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик както татарите и туркмените. Но, господа руски дипломати, българите не са родени за камшици и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си“. (Артур фон Хун, „Борбата на българите за съединението си“, Фондация Балкански културен форум, София, 2013 г. с. 27–28)
Парадоксално на пръв поглед, но напълно логично и по стечение на историческите обстоятелства е обстоятелството, че тъкмо на първоначално международно непризнатото Съединение от 6 септември 1885 г. приляга най-много да бъде признато правото да бъде датата на истинското раждане на националната независимост. Тя е постигната на този ден единствено и само с усилията на българите, обединили се срещу всички външни пречки, срещу които Русия е била най-трудната за преодоляване (или най-пакостната, по израза Димитър Благоев).
Като става дума за родоначалника на българския социализъм Димитър Благоев, цитиран по-нататък в книгата с негова емоционална реч срещу руската намеса в българските дела от 1914 г. в Народното събрание, за пристраст(е)ните към левите идеи читатели, но и не само за тях, е полезно да се запознаят също с някои мисли на Фридрих Енгелс. Той не е правил изключение от правилото левите мислители от неговото време да бъдат убедени противници на руското имперско мракобесие, заклеймявано и в България от Благоев, Янко Сакъзов (който заявява: „Русия искаше Санстефанска България дотогава, докато мислеше, че създаденото от нея княжество ще ѝ служи за оръдие в нейните планове на Изток. Една самостойна независима България, която преследва свои национални цели и задачи, не можеше да намери благоволение в Русия“).
Дори и Георги Димитров се оказва „русофоб“, преди да се постави като болшевик в услуга на чуждата съветска държава.
За истинските цели на руския завоевателен нагон Фридрих Енгелс пише:
„...тук на юг, на алчния завоевател се мяркаше военна плячка, равна на която не можеше да се намери в Европа...
Ако Русия престане да застрашава Босфора, принудена от европейските сили да се откаже от тази мания ... маждари, румънци, сърби, българи, арнаути, гърци и турци ще бъдат тогава най-после в състояние да разрешат споровете помежду си и без чужда намеса да разграничат националните си територии и да уредят вътрешните си работи и по собствено усмотрение. Тогава изведнъж ще стане ясно, че главната пречка за автономията и свободното обединение на народите и на отломките от различни народности между Карпатите и Бяло море не е бил никой друг, освен същият царизъм, който използва мнимото освобождение на тези народи за прикритие на плановете си за световно господство“. (Фридрих Енгелс, Външната политика на руския царизъм, МАРКС-ЕНГЕЛС, Съчинения, т. 22 С., 1967, с. 15, с. 46)
Карл Маркс, когото сме свикнали да възприемаме като близнак на Енгелс, действително му приглася по братски по темата за Русия като основна заплаха за Европа (която, по думите му, се бои повече само от революции). Отбелязвайки, че Русия плаща за пропаганда на европейските вестници, например във Франция, Маркс споделя през 1853 г. в статията си „Традиционната политика на Русия“:
„В традиционната политика на Русия няма друга характерна черта, която да бие толкова много на очи, както традиционното постоянство не само на нейните цели, а и на начина, по който се преследват те. В днешния Източен въпрос няма компликация, няма процес, няма официална нота, която да не може да бъде цитирана от вече познатите страници на историята“.
Маркс оспорва схващането, че летоброенето на руската завоевателна политика на юг започва от Петър I и стъпва върху примера с руското вероломство срещу България от 10 век.
„Политиците обичат да се позовават на завещанието на Петър, за да покажат традиционната политика на Русия в най-общ план и особено от гледна точка на нейните намерения в Константинопол. Те би трябвало да се върнат доста по-назад. Преди повече от осемстотин години Святослав – тогавашен езически велик княз на Русия, обявява при едно събиране на своите боляри (благородници), че не само България, а и Гръцката империя в Европа, заедно с Бохемия и Унгария ще трябва да приемат господството на Русия.“ Святослав завоюва Силистра и заплашва Константинопол през 976 година след Христа, точно както Николай през 1828 година. Династията Рюрик измества скоро след основаването на Руската империя столицата си от Новгород в Киев, за да бъде по-близо до Византия... Единството в целите на руската политика сигурно се определя от нейното историческо минало, географските условия от необходимостта да спечели отворени морски пристанища в архипелага и в Северно море, ако иска да запази надмощието си в Европа. Обаче станалият традиция начин, по който Русия преследва тези цели, изобщо не заслужава възхищението, с което го удостояват европейските политици. Ако успехът на нейната наследствена политика доказва слабостта на западните сили, то еднообразните форми на тази политика същевременно разкриват вътрешния варварски характер на самата Русия...
И ако на мястото на султана би дошъл царят, то империята майка би се съживила отново с още по-гибелно влияние, отколкото при древните императори, и с още по-агресивна сила, отколкото при султана...
Вярна на древната азиатска система на уж дребните трикове, Русия си играе с лековерието на западния свят...
Само един е начинът да се отнасяме с такава сила като Русия – безстрашието...
...руските нападения в Европа отново ще бъдат ограничени до сферата на дипломацията и интригите, от една страна, водени от безскрупулната арогантност, а от друга, подкрепени от слабост и малодушие (ако Европа съумее да се обедини срещу Русия и приложи спрямо нея политика на сплашване, към каквато призовава Маркс – бел. И. И.)...
Тук (в Русия – бел. И. И.) има една енергия и действена сила на това деспотично правителство, на тази варварска раса, каквато напразно търсим сред монархиите на по-старите държави...(Карл Маркс против Русия, проф. д-р Й.А. Дьорих, превод Невяна Керемедчиева, изд. ХРИКЕР, София 1998)
За военното значение на Дарданелите и Босфора, което е в основата на руските 12 войни с Османската империя (което важи напълно и за 13-ата през 1877 г., наречена освободителна за българите), Карл Маркс пише:
„...А сега за военните гледни точки. Търговско-политическото значение прави Дарданелите и Босфора същевременно и военни позиции от първостепенна важност, т.е. позиции, които във война имат ключова значимост... Дарданелите и Босфорът са толкова тесни, че няколко добре разположени въоръжени укрепления могат да окажат съпротива на всички флоти на света, събрани заедно, ако биха се опитали да направят пробив. А ако Русия някога ги завладее, тя не би се поколебала нито минута да изгради тези укрепления. Тогава Черно море ще бъде в още по-голяма степен руско, отколкото е Ладожкото езеро, което се намира точно в сърцето на Русия. Съпротивата на кавказците би била сразена с един удар. Трапезунд би станал руско пристанище; ако после бъде завзет Константинопол, Турската империя ще се разпадне на две части. Азиатската и европейската част на Турция няма да имат възможност да останат свързани помежду си и да се подкрепят една друга. И докато изтласканата в Азия военна сила на турската армия бъде твърде безопасна, Македония, Тесалия и Албания няма много да затруднят завоевателя да ги пороби, след като веднъж бъдат обкръжени и отрязани от основното тяло; не би им останало нищо друго, освен да молят за милост и за една армия, която би запазила вътрешния ред“ (пак там, с. 94).
